— Доктор Бенсън е много ангажиран, господине. Подготвя се за конференция в Бостън. Кой сте вие и какво искате?
Успявам да запазя спокойствие; представям й накратко положението. Слуша ме със залепена на лицето изкуствена усмивка, но не ме прекъсва.
Вижда ме такъв, какъвто всъщност съм — ексцентрик, маниак. Сякаш блъскам главата си в непробиваема стена. Изваждам картичката на „Найт & Найт“ от папката си.
— Моля, предайте това на доктор Бенсън. Кажете му, че адвокатите ми са ме посъветвали да му предам визитната им картичка, преди да предприемат действия. Ще бъда на долния етаж в интензивното с баща си. Казвам се доктор Тремънт.
Не я изчаквам да прочете картичката. Излизам. Тази част на сградата не мирише на болница. Мирише на канцелария — обикновената миризма на ленти за пишещи машини, белило за грешки, парфюм, колосани престилки и ризи, хартия и електронната миризма на компютрите. Слизам с асансьора в долните кръгове на ада.
Отивам в стаята при татко. Проверявам дали всичко си е на място; абсолютно безцелни движения, просто си намирам занимание, докато чакам. Няколко сестри ме поглеждат, но съм така потънал в скръб и гняв, че се отдалечават мълчаливо. Очаквам всеки момент да се появи някой от охраната. Ако дойде, ще му бъде нужен автомат, за да ме изведе оттук. Гледам татко; той като че ли е на километри от тази стая, в някакъв друг, чужд за мене свят.
Водата е гореща. Наливам малко в легена и потапям четката си за бръснене, за да я омекотя. Въртя я върху сапуна и нанасям пяната по лицето си. Правя си дебела брада от сапун, отварям бръснача и го наточвам на ремъка, който виси до огледалото. Това огледало е с някаква странна пукнатина през средата — изглеждам като че ли имам дебел нос с три ноздри. Все обещавам на Бес да купя ново, но винаги забравям. Започвам да се бръсна, обърсвам пяната и изрязаните косми на пръста си.
Десет минути по-късно в отделението влиза едър мъж в костюм от туид. Дори и да не бях забелязал страха по лицата на сестрите, можех да позная, че този е голяма клечка. Все едно че навсякъде по него с едри букви беше написано, че той е господарят тук.
Сестрите ме посочват и той се отправя към мен. Когато влиза в стаята, запалва лампата. Минавам край него и я загасям.
— Смятам, че можем да разговаряме и така, доктор Бенсън. Баща ми е много чувствителен в момента и светлината му пречи.
Две точки за мен и фронтовата линия между нас е изтеглена. Поглежда ме изненадано, после ми се усмихва благосклонно като дядо на внуче и притегля към себе си другия стол в стаята. Аз съм във фотьойла; за него остава обикновеният стол. Обръща го с облегалката към мен и сяда разкрачено на него — господарят говори на селяните, без да слиза от коня си. Столът е със стоманена рамка, черна седалка и черна, подплатена облегалка. Помага му да поддържа избраната от него роля на главен хирург и голям началник.
— Секретарката ми каза, че желаете да ме видите, доктор Тремънт.
И така, това са правилата на играта. Добре.
— Правилно, господин Бенсън.
Говори равно и спокойно. Той ме изчаква да продължа. Аз също изчаквам.
Ако не се отнася за живота на баща ми, този фарс би ме развеселил. В мен има нещо налудничаво. Винаги избягвам директната конфронтация; тя няма нищо общо с моя идеал за добър живот. Но щом се стигне до нея, изпитвам истинска наслада. Той изчаква толкова дълго, колкото може да си разреши.
— Доктор Тремънт, аз съм много зает човек; програмата ми е твърде претрупана и след три часа трябва да летя за Бостън. Защо искате да ме видите?
Вземам папката си и изваждам изложението, което показах на „Найт & Найт“; прибавям към него и описанието на случилото се снощи. Подавам му ги, светвам малката нощна лампа до леглото и я накланям така, че да не осветява татко.
— Считам, че ще бъде по-добре, ако първо прочетете това, доктор Бенсън.
Той взема листата, прехвърля ги — те са тринайсет, изписани само от едната страна.
— О, доктор Тремънт, нямам време да прочета всичко това. Не можете ли да ми кажете накратко за какво става дума?
— Не, не мисля, че е възможно, доктор Бенсън; това е най-сбитото изложение на проблема, което мога да представя. Сигурен съм, че ще бъде във ваш интерес да го прочетете сега.
Той въздиша, измъква очила от джобчето на сакото си, картичката на „Найт & Найт“, която също се намира там, се измества, повдига се малко нагоре. Бързо я натиква обратно, изважда очилата си. Слага ги, накланя глава назад и започва да чете. По-удобно щеше да му бъде, ако държеше страниците по-близо до гърдите си; но сега няма избор, след като е седнал така на стола.