Исусе, човек си мисли, че баща му е направен от желязо, организира неща, върши неща, прави неща и изведнъж той рухва пред очите му! Намалих до около седемдесет километра. После давам газ до деветдесет и нещо. Той дори не забелязва; продължава да гледа втренчено нагоре.
— Просто съдба, татко. Катастрофите се дължат на лош късмет. Човек не може да направи невъзможното. Няма смисъл да се измъчваш така; не може да се ядеш непрекъснато за това или онова и да оставиш хубавите неща в живота да те отминат.
Не се помръдва. Може би не слуша. Здрачава се и аз пускам светлините. Не се е стъмнило съвсем, но няколко големи черни облака бяха забулили слънцето. Надявам се да стигнем до другата страна на Индианаполис и да намерим мотел. Изтощен съм. Миналата нощ спахме, но това не беше истински сън. Бях само в нещо като полусъзнание; част от мен се съпротивляваше на дъжда, на светкавиците, на гръмотевиците, на минаващите край нас камиони.
По някое време подхваща отново.
— И аз някога приемах нещата така, Бил; естествено е да е така — то е част от младостта. Освен това е и въпрос на безразсъдство. Веднъж потърсих точното значение на думата „reck“. Означава „тревога“ или „грижа“. С възрастта хората натрупват повече тревоги и грижи. Тежки преживявания, катастрофи, избягване на смъртта или на други нещастия на косъм — виждат и запаметяват неща като онова, което току-що видяхме; всичко това се натрупва в мозъка. И човек става по-тревожен, по-загрижен с всяка изминала година; поддържането на нишката на живота, борбата за оцеляване става все по-тежка и по-тежка.
Освен това и самият мозък се изменя. Някои видове умствени и физически умения започват да деградират още от седемнайсет години нататък.
Наблюдавах се как губя постепенно сигурност, Бил, как ставам все по-неспособен да вземам решения. Когато шофирам, се чувствам хванат между безгрижието на двайсет и две годишния и неспособността на петдесет — или шейсетгодишния, който може и да не се справи в критичен момент. А и не мога да се сдържа да не налагам личните си ограничения върху другите около мен, например, върху теб, Били. Страхувам се, когато ти караш.
Мръква се бързо, падат първите тежки дъждовни капки. Магистралата тук, извън Индианаполис, е почти блокирана от гигантски камиони с ремаркета. Изпреварвам по един почти на всеки четиристотин метра. Слава Богу, че татко е в такова състояние и се е отдал така на размисли върху деградацията и падението на човешкия род. Иначе щеше да е беснеещ лунатик, който подскача на мястото си, крещи и си въобразява, че с това ми помага да изпреварвам тези чудовища.
Когато пускам чистачките, чува се само равномерно бръмчене. Поглеждам таблото, за да проверя дали съм натиснал правилния бутон. Натискам го отново няколко пъти.
Хей, страхотно преживяване: тъмнина, дъжд и гласът на съдбата до мен. Навежда се напред, без да оправи седалката. Бърника нещо, но напразно. Радвам се, че тази кофа болтове не е моя; ще трябва да работя по цели дни върху нея, за да я поддържам.
Вали проливен дъжд. Не откъсвам поглед от задните светлини на камиона пред мен; това е единственото нещо, което виждам. Не мога да разгранича белите разделителни линии, нито страничната линия на платното към банкета. Единственото, което имам на разположение, са тези две червени светлини, умножени стотици пъти с всяко плискане на вода по предното стъкло; страхувам се да спра.
— Виждаш ли изобщо нещо, Бил? Аз не. Може би ще е по-добре да отбием.
— Виждам, татко, всичко е наред; просто ще остана зад този камион. Докато виждам тези задни светлини, всичко ще е о’кей.
Той замълчава. Знам, че му се иска да спрем, но нямаме избор. Дъждът се излива като из ведро и плющи с все сила по колата. Той не може да види дори и с отворен прозорец; а и с този голям камион пред нас, няма начин да разграничим пътните знаци, преди да ги отминем.
Влача нашето чудовище след моя камион на разстояние по-малко от седемнайсет метра; ако увелича това разстояние, ще го загубя. Няма начин да не се намокря, така че смъквам стъклото на моя прозорец. В колата нахлува вода като в потъваща лодка в апокалиптичен филм; веднага ставам вир-вода. Подавам глава навън, за да разбера дали така видимостта не е по-добра, но дъждът бие в очите ми, по-лошо е от замазаното от стичаща се вода предно стъкло. Прибирам си главата и вдигам стъклото.