Всички сестри се изреждат в стаята. Те са толкова приятно изненадани и доволни, колкото е и татко. Една симпатична японка го хваща за ръката и той поставя свободната си ръка върху нейната.
— О, господин Тремънт, вие изглеждате така добре сега!
В очите й има сълзи. Татко ме поглежда.
— Знаеш ли какво, Джони? Може би наистина ще взема да поостана по-дълго в тази болница. Тук не е чак толкова лошо.
В девет часа се обаждам на Джоан. Опитвам се да я подготвя за случилото се и настоявам да дойде веднага. Пристига за по-малко от час.
Вкопчва се в татко и плаче. Той поглежда над нея към мен; не може да разбере защо Джоан реагира така.
Същото се повтаря и когато довеждаме майка; тя така плаче, че се налага бързо да я върнем вкъщи. Тази нощ Джоан остава с нея.
Три дни по-късно Чад маха системата, а след пет дни — катетъра. Татко не желае подлога; нося го на ръце до тоалетната и обратно. Там предвидливо е поставена дръжка за хващане; той се държи за нея и настоява да го оставя сам, докато „си върши работата“. Започваме да го захранваме с лека твърда храна, като прилагаме лечението, определено от Чад. Той следи внимателно кръвното налягане, но то не се променя. Казва, че не желае да дава лекарства за кръвното, ако не се налага. Продължава да следи това, което татко поема и изхвърля. Чад признава, че все още работи с предположения; няма обяснение на случилото се с баща ми, както и на промените от няколко дни. Стачката продължава и аз оставам в болницата.
Татко започва да понапълнява, но все още е под четирийсет и пет килограма. Изглеждаше зле, докато лежеше неподвижен в леглото; сега е активен и напомня жив скелет — страшно е да го гледа човек. Но цветът му се подобрява и непрекъснато е гладен.
Когато към десетия ден му донасят храната, той започва да души като куче, попаднало на следа.
— Представи си, Джони, усещам аромата на тази храна. А повече от двайсет години не съм усещал никакви миризми!
Поемам таблата от сестрата и я поставям пред него. Той навежда глава и души всяко ястие.
— Не мога да повярвам — мога да помириша дори спанака! Има дъх на Атлантическия океан. Забравил съм колко приятно миришат хубавите неща.
Започва с телешките котлети, дъвче внимателно, дълго и с наслада. Той е като телевизионна реклама за храна.
— Същото беше и когато престанах да пуша, Джон; вкусът на храната е приятен, така силен. Всяко нещо е различно.
На следващия ден пита за доктор Етридж. Казвам му, че съм го сменил, защото съм изгубил доверие в него. Поглежда ме.
— Искаш да кажеш, че си го уволнил?
— Е, не, татко. Просто вече не е твой лекар. Той все още работи в Перпечуъл.
— Но той ми е лекуващ лекар в продължение на петнайсет години, Джони. Той е от Уискънсин, нали знаеш.
— Знам, татко, но се убедих, че не полага грижите, от които ти имаше нужда. Днес щеше да бъдеш мъртъв, ако не го бях сменил. Доктор Чад, изглежда, съумя да постави правилна диагноза; в крайна сметка поне все още си тук.
Поглежда ме в очите, усмихва се, поклаща глава и продължава да се храни.
— Ти наистина си като шеф, Джони. Не знам дали ми харесва синът ми да е шеф.
— Е, нямаш избор, татко. Не беше в състояние да спориш с мен, така че аз поех нещата в собствените си ръце. Винаги можеш да се върнеш към Етридж, ако толкова държиш.
Спира да дъвче.
— О, не. Вярвам ти. Винаги съм чувствал, че той направи грешка с онази операция на жлъчния мехур.
Радвам се, че татко признава това. Той започва да реже телешкия си котлет. Чудесно е да се наблюдава как работят ръцете му на механик.
— Чудна ми е идеята да уволниш лекар. Никога не бих имал смелостта да направя подобно нещо.
— Татко, не забравяй, че те са тук да се грижат за теб; ти им плащаш за това, точно както плащаш на някого да ти оправи колата.
Той размахва шеговито-заплашително ножа си към мене.
— О, не, не им плащам; „Дъглас“ и профсъюзът им плащат.
— Разбира се, че ти им плащаш, татко. Парите, които те дават на Перпечуъл, идват отнякъде. Идват от парите, които ти си спечелил за „Дъглас“, парите, които те са направили от твоята работа. Това не е милостиня, ти си спечелил всяка стотинка, която се плаща за теб сега. Те забогатяха от твоята работа в продължение на толкова години, не забравяй това.