— Хей, нямаш равен на себе си.
Изсвирва между зъби — още нещо, което не можах да усвоя.
— Джони, винаги трябва да се обличаш така. Изглеждаш като човек, който не е работил нито ден в живота си.
Хвърляме последен поглед към огледалото. Страхотни сме! Излизам от спалнята и надниквам през вратата на всекидневната.
— Дами, сега ще имате удоволствието да видите какво се е носило в Париж преди петнайсет години. Времето и приливът не чакат никого.
Пристъпвам напред; татко ме следва по петите. Майка избухва в смях.
— О, не! Джоан! О, не! И двамата са глупи. О, Господи!
Човек не може да разбере плаче ли или се смее. Стоя в центъра на стаята с ръце над главата, а татко ме обикаля, движи слабите си ръце нагоре и надолу така, че ръкавите му се плъзгат по лактите с всяко движение. Джоан започва да пляска с ръце и майка също. Отново подемат „Хубавото момиче“, докато ние се оттегляме в спалнята.
Нямам повече костюми, но татко има още два. Не мога да се побера нито в ризите, нито в панталоните му. Помагам му да се преоблече. Този път е с клоширан панталон от дънков плат, но на едва доловими райета в жълтокафяво и кафяво; комбинира ги с моряшка риза на кафяви и бели хоризонтални райета и малка бяла яка. Изглежда строен и спретнат като уморено старо момче, което прислужва на някой параход. Бързо намъквам черния погребален костюм на господин Лацио, слагам бяла риза и вратовръзка. Давам го много официално. Джоан и майка едва не припадат от смях. Изчаквам ги, докато се съвземат, като им се покланям тържествено и отпращам фалшиви усмивки ту на едната, ту на другата. Татко ме бутва отзад.
— Какво има, Джон? Какво става?
Давам му знак да отстъпи, а аз пристъпвам напред.
— Дами и господа, нашата модна къща представя звездата на шоуто тази вечер, един мъж, много болен само допреди седмици, почти corpus delicti, който току-що се върна от успешна обиколка на Карибско море — Джак Великолепния!
Вдигам ръка и татко минава край мен, цялото му лице грее в широка усмивка — без да държи ръка пред устата си. Този път майка почти пищи, когато се смее. Загубила е контрол над себе си.
— Спри ги, Джоан. Ще ме уморят. Опитват се да ме убият! Спри ги, ще подмокря гащи!
Джоан се люлее на канапето и се смее от сърце.
— Майко, още не съм чула някой да е умрял от смях, но дори и да се случи, няма ли да бъде прекрасно?
Татко пресича стаята, навежда се и целува мама. От смях по бузите й текат сълзи.
— Добре ли си, Бес? Просто се шегуваме.
— Вие двамата сте луди и къде, за Бога, намерихте тези дрехи? Трябва да струват цяло състояние, Джаки. А и кой нормален човек ще ги продаде на двама брадати чудаци?
Навежда се, все още със смях, за да ни огледа отново.
— С тези костюми и с тези бради — хората ще бягат от вас! Някой ще ви затвори и двамата, без да се замисли дори за миг.
После отново избухва в смях. Татко изправя рамене, слага ръка на гърдите си.
— Този е костюмът ми за каране на велосипед по алеята на плажа във Венеция, а може би — на ролкови кънки.
Казва го почти сериозно.
— Няма да се зачудя, ако го направи; и двамата са способни на това. Като виждам как се държи, откакто излезе от болницата, сигурна съм, че всичко може да се очаква от него.
Татко настоява да облече и последния си костюм. Присъединявам се към публиката. Не мога да си спомня какво точно е останало. Бяхме разглеждали толкова много налудничави комбинации, че им загубих следата. След около пет минути той подава глава през вратата.
— Сега съм в костюма си за гледаме на бейзболни мачове. Ще го нося най-вече вкъщи, докато гледам срещите на „Доджърс“ или „Ейнджълс“, но имам намерение наистина да отида и да гледам някои срещи на игрището, но не и в този костюм.
Влиза при нас и може би, защото беше сам и толкова доволен, се смеем така, че не можем да си поемем дъх. Аз съм на пода и ритам с крака. Джоан се е проснала на канапето, а майка се люлее като бясна в стола си — от време на време главата й почти докосва колената.
Облечен е в бели фланелени панталони на фини бледосини райета. Ризата е с къси ръкави, цветовете са точно обратните: синьо на бели райета. Сложил си е пилотската шапка, която му подарих за рождения ден. Изглежда като шейсетгодишен Денис Белята. Никой не би могъл да му даде седемдесет и три години. Момчешката фигура и грация се бяха запазили, бяха преминали невредими през ужаса на болестта, годините, непохватността на стеснението. Майка първа проговаря: