— Мили Боже, Джак! Пред теб Лорънс Уелк изглежда старец.
Татко се усмихва и се опитва да танцува степ; спъва се, но успява да запази равновесие.
Нищо не може да го убеди да свали този костюм — ще го носи до края на деня и това си е. „Доджърс“ играят в шест часа и той иска кутия бира и няколко бисквитки. Предупреждава ни, че ще вика доста силно за отбора, така че да не се плашим.
Джоан се обажда вкъщи. Марио казва, че ще заведе децата в някоя закусвалня. Джоан приготвя набързо сандвичи и картофена салата. Прекарваме превъзходно, докато следим играта. Татко намалява звука и имитира старомоден радиокоментар на бейзболна игра с всички подробности — докосване на насмолената торба, оглеждане на знака, всичко, което дори не се случва. Двамата с Джоан се заливаме от смях, но майка е сериозна. Страхува се от него. Този мъж е бил надалеко — в някакъв друг свят — и то твърде дълго, а се връща в нейния свят твърде бързо… Моля се всичко да е наред.
Глава 17
Движим се по Пенсилванската магистрала, когато дочуваме подозрителен, стържещ звук. Мисля, че сме счупили зъбна предавка или нивото на трансмисионното масло се е снижило. Татко настоява да мина на втора. Шумът е един и същ на всички скорости. Според него идва от карданния вал. Откъде, по дяволите, може да знае! За механик той е чудесен художник. Но и какво друго може да бъде?
— Бил, дръж я на втора, надявам се, че ще стигнем до някой гараж.
Следващите двайсет и четири километра изминаваме със скорост около четирийсет километра в час. Силата на стържещия звук непрестанно се увеличава; като движеща се бетонобъркачка сме. Татко нервничи като котка с новородени, напрегнато се ослушва, смъква стъклото откъм неговата страна, подава навън глава. Слага ухо на гърбицата на карданния вал. Прехвърля се дори отзад, смъква седалките и си пъха главата и там.
Чудя се дали не е по-добре да повикаме влекач. В края на краищата разноските ще се покрият от този Скарлиети, на когото трябва да предадем колата.
Довличаме се до гаража с такъв шум, че всичко живо спира работа и се вторачва в нас. Удоволствие е да видиш как такава страхотна кола сдава фронта и захърква в предсмъртна агония.
Татко се втурва да търси някого. Не изключвам мотора, страх ме е; поддържам го обаче в неутрална позиция, за да понижа, колкото мога, нетърпимото гърмене. Баща ми се връща с механик. Дават ми знак да я прекарам върху омазнена с грес платформа. Когато превключвам на първа, гърми така, като че ли ще се разпадне. Изглежда, единственото, което ни остава да направим, е да позвъним на Скарлиети да отпише тази купчина ламарина. Но ако направим това, много вероятно е някой да отпише нас.
Измъквам се от колата и механикът натиска бутона на стенда. Колата поема нагоре като слон на подемник. Механикът клати глава.
— Наистина звучи, като че ли карданът ви е разсипан на части. Молете се това да е всичко.
Когато достига необходимата височина, той спира стенда и влиза под колата. Движи се, опипва с ръка различни части, поклаща глава и мърмори. Готов съм за най-лошото. При всяко положение този клоун ще ни ограби. Заради тази кола сигурно си мисли, че сме милионери на екскурзия.
Домъква гаечен ключ. Лекарите и механиците обичат да се правят на загадъчни. Развива четири болта и започва борба да измъкне навън предния край на водещия вал. Успява и го слага на пода; вкарва ръка във вилката на диференциала и после ни я показва. Покрита е с малки, сребристи, метални стружки. Поклаща глава, но все още не казва нищо. После изтегля и останалата част от водещия вал, замъква го на работната маса и изчуква навън карето. То е прорязано, покрито със сребристи стружки и изобщо проядено. Избърсва го с омазнен парцал, който виси от джоба му.
— Е, това е. Няма да стигнете далече с това чудо.
И двамата го гледаме втренчено. Забележителна метална скулптура; изглежда като гигантски детски кранове, съединени в сферичен опорен лагер.
След куп брътвежи ни се съобщава цената на ремонта — сто и петдесет долара. Трябва да купи нов съединител в Ню Стантън. „Ню Стантън“ е името и на работилницата, но градът Ню Стантън е на около шестнайсет километра. Нямаме друг избор.
Отиваме в хотела до гаража и пропиляваме половин час в напразни опити да се свържем със собственика на колата. Трябва веднага да отговорим на механика, за да има време да сглоби съединителя през нощта. Татко излиза и му казва да започне работа, налага се да поемем риска.