Поглежда ме, очите му светят; усмихва се.
— Прав си, татко. Но помни, че мама не е добре. Прекара два инфаркта и трябва да внимаваме.
Кима с глава и свежда поглед.
— Тук си прав, Джони. Ще внимаваме.
Прави пауза; майка идва откъм банята.
— Казвам ти, че ние ще отидем някъде.
Изправя се, като се подпира на бастуна си. Отправяме се към колата. Татко помага на майка да седне отзад. Всъщност не може да помогне кой знае колко — едва се държи, но я хваща под мишницата и й помага да седне в колата. Това, разбира се, дразни майка; мрази да се държат с нея като с инвалид. Не се меся. Сядам зад волана. Татко се настанява до мен на предната седалка.
— Надявам се, че нямаш нищо против, Бес, но искам да седя тук, за да видя дали мога да си възстановя умението да шофирам. Чудесно ще бъде; ще мога да ходя до игрището за кегли, например.
Измъква папката си с картончетата.
— Ето нещо, което съм забравил. Имам нужда от костюм за игра на кегли; от риза на черно-бяло райе и черни панталони, като служебно лице на баскетболен мач.
Пише в картончето си. Хвърлям поглед в огледалото за обратно виждане; зървам маминото лице. Не се преструва, мисли, че никой не я наблюдава; лицето й е напрегнато. Тревожна е, уплашена и объркана. Не знае какво да каже, какво да направи.
Татко се обръща към нея, като повдига коляно, както често прави напоследък. Трудно е да се свържат някои от движенията с възрастта и действителното му физическо състояние.
— Знаеш ли, Бес, и ти трябва да си вземеш няколко костюма. Нямам предвид обикновени дрехи, а истински костюми. Например перука, в магазина на тези юнаци от Армията на спасението някои наистина са хубави. И аз ще пробвам няколко. Миналият път бях твърде смутен, но сега с вас двамата ще можем добре да се посмеем.
Не поглеждам назад. Настъпва дълго мълчание. Определено трябва да говоря с доктор Коу или поне е задължително да проведа дълъг разговор с майка. Дори и да беше напълно здрава, не мисля, че би могла да се справи с новото положение.
— Добре, Джак. Ще погледна заедно с теб, но все пак не забравяй, че сме минали седемдесетте.
Сега татко се обръща и коленичи на седалката, наведен над облегалката. Явно е забравил, че човек се въздържа от някои неща, когато порасне. Може би тези негови чудати за възрастта му пози имат нещо общо с факта, че е толкова слаб; възможно е да се чувства на тринайсет или четиринайсет.
— Честна дума, Бес, ти все още ми изглеждаш като младо момиче. Никой не може дори и да си помисли, че си четирийсетгодишна. Можеш да носиш всичко, което ти хареса, и да изглеждаш великолепно. Трябва да преодолеем чувството, че сме „мухлясали“ старци и да престанем да се тревожим за това какво щели да си помислят хората. Дявол го взел, досега не съм видял нито един млад човек да дойде и да попита нас какво да сложи на гърба си!
И двамата сме шокирани. Не толкова от казаното, нито от убедеността и младежкия жар в гласа му, а от това, че каза „дявол“! Хвърлям поглед в огледалото. Мама сега изглежда добре. Комплиментът от устата на един мъж, който никога не прави комплименти, я беше довършил. В очите й имаше сълзи. Чувствам, че мястото ми не е с тях в този момент. Доколкото знам, през последните четирийсет години татко не беше използвал онази светотатствена дума освен описателно. Но сега той като че ли не осъзнава, че е казал нещо различно.
Майка решава да се справи с това негово „Бес“. Може би си мисли, че сега е подходящият момент.
— Джак, защо не ме наричаш отново Бет? Знаеш колко много мразя това „Бес“. Не разбирам какво става; наричаше ме Бет, откакто дойдохме в Калифорния, а сега изведнъж преминаваш на Бес.
Последва дълга тишина. Татко продължава да седи на колене; карам по булевард „Сепулведа“ към Олимпик.
— Е, добре, нека да е Бет. Но аз се ожених за теб като Бес и винаги съм харесвал това име. Име, което човек не чува често, силно име — като тебе. Всеки път, когато те нарека Бет, изпитвам страх, че някой друг може да отговори.
Хвърлям крадешком поглед в огледалото. Срещам погледа на майка. В очите й чета най-различни чувства. Те говорят, че е изплашена, объркана и пита какво да прави. Този израз! Татко невъзмутимо продължава:
— Но Бес, ако ти искаш да бъдеш Бет, добре. Няма да забравя. Аз ще те наричам Бет, но ти ще ме наричаш Джейк. Ей, това ми харесва! Звучи ми така, като че ли сме гангстери от времето на сухия режим или пласьори на наркотици. Голям смях ще падне! Ние сме Бет и Джейк. Имам точно толкова право да бъда наричан Джейк, колкото всеки друг. Може би ще трябва да пропуша отново, да взема няколко от онези дълги пури, които пушеше Едуард Дж. Робинсън.