Обръща се към мен.
— Как смяташ, дали ще намеря някое старо бомбе в магазина на Армията на спасението, Джони?
Поглеждам го — искам да разбера дали не се опитва да играе Макиавели. Не, той просто се шегува. Щастлив е като дете, че отсега нататък двамата с майка ще бъдат Бет и Джейк — съмнителни типове. Не разбира как само с един удар унищожава всички претенции на майка. Не мисля, че наистина е решил отново да пропуши. Само си говори.
Докато стигнем магазина на Армията на спасението, той прехвърля списъците и се опитва да увлече майка в плановете си за костюми по различни поводи. Нарича я Бет и когато тя му каже Джак, незабавно я подсеща да се обръща към него с „Джейк“.
Раздвоен съм между съчувствие към майка и пълна капитулация. Сега разбирам защо тя през целия си живот се опитваше да властва над татко. В младостта си трябва да е бил съвсем неудържим. Нищо чудно, че сестрите му са я предупреждавали. По-лош е и от чичо Орийн, и от чичо Пийт. Разбирам, че в продължение на трийсет-четирийсет години в него е бил затворен и потиснат раблезиански тип; и сега изведнъж е пуснат на свобода. Кое ли е отворило бутилката и пуснало духа навън?
Когато стигаме до магазина, вземам мерки татко да не се замотава по страничните му крила. Знам, че майка бързо се изморява, а това означава веднага да се върнем обратно. Още повече, че днес й се насъбра твърде много. Зад гърба татко ми дава знаци да й покажа златистото канапе. Не е забравил. Толкова е необичайно за него да се интересува от мебелите в една къща.
Приближаваме се до канапето. Обаче майка все още е в шок, за да обръща внимание на нещата наоколо. Почти отминаваме канапето, когато татко внезапно спира.
— Джони, вероятно изморяваме майка ти с това обикаляне из магазина; да поседнем на канапето и да си починем.
Отпуска се на дивана. Помагам на мама да седне и се настанявам до нея. Татко с удоволствие и собственическо чувство прокарва ръце по тапицерията. Майка ми е вбесена.
— Досега седяхме в колата. Добре съм.
Татко неочаквано я целува по шията; тя се озърта да види дали някой е забелязал.
— Погледни само това канапе, Бет. Винаги съм искал да имаме точно такова канапе за нашата всекидневна.
Майка поглежда дивана. Прави го само за да му затвори устата, но после се вглежда по-внимателно: заинтригувана е. Бавно става. Аз продължавам да седя. Татко я наблюдава. Сякаш дебнем много рядка птица, която се върти около капан. Отива отзад, подръпва края на тапицерията. Намира етикета с цената и го поглежда.
— Джаки, тук трябва да има някаква грешка. Пише само седемдесет и пет долара.
Двамата с баща ми ставаме, за да погледнем етикета. Татко се взира в него, хвърля ми съзаклятнически и се усмихва.
— Може би действителната цена е седемстотин и петдесет долара. Сигурно са изпуснали нулата.
Майка започва да вдига възглавниците на дивана и да ги оглежда. Същото прави и с възглавниците за облягане. Нещо, за което с татко никога нямаше да помислим и щяхме да го купим с всички дупки. Майка се навежда към мен и ми прошепва:
— Джони, попитай онази негърка за цената.
Говори с безразличие.
Навежда се и започва да мирише канапето. Не мога да разбера каква точно миризма търси. Питам жената на щанда, тя идва при нас и поглежда етикета.
— Правилно, мадам, седемдесет и пет долара. Това е наистина хубаво канапе, нали?
Сега майка се отдава на безкрайни пресмятания и премисляния. Всеки аспект трябва да бъде взет под внимание. Да, тя ще отива на килима като цвят, да, завесите, да, тъмното дърво на мебелите за храна в стил чипъндейл. Татко се измъква, когато майка ми стига до лампите. Убеден е вече, че сега тя ще я купи; с това задачата му приключва. Като си намери панталони, ще отида да му помогна при избора на ризите.
Сега майка се чуди какво ще прави със старото канапе.
— Може би Джеф и жена му ще го приемат с радост, мамо; в момента обзавеждат къщата си й нямат кой знае колко пари.
Колебае се, хъмка, усмихва се и кима. Прескочихме и този праг. Хайде сега на следващия.
— Но как ще го закараме вкъщи, Джаки? Тук доставят ли закупените мебели по домовете?
Отивам до щанда и питам. Да, но ще струва още двайсет долара.