— Не се безпокой, мамо, ще се справя сам.
— Ще издраскаш покрива на колата, а знаеш как държи баща ти на нея.
Казвам й, че ще го поставя нагоре с краката; ще караме по задните улици; тук ще ми дадат въже да го завържа; някой ще ми помогне да го вдигнем на покрива; не, покривът няма да поддаде; възглавниците ще поставим вътре в колата, няма вероятност да завали, ще има достатъчно място за всички ни; сигурен съм, че съседът или Били ще ми помогнат да го смъкна от покрива на колата; не се безпокой, чековата ми книжка е с мен. Тези са отговорите.
Сега вече тя се усмихва; чудесно е да види човек усмивката й. Едва сега си признава, че от години е мечтаела да смени тези стари, тежки мебели, но никога не е намирала нещо подходящо. Татко не позволявал да се харчат пари за нови мебели. Сяда отново, опъва тапицерията.
— Нали е красиво, Джаки?
Съгласявам се. Наистина канапето е красиво. Толкова се радвам да я видя, че се усмихва. Сядам до нея. Импулсивно ме целува по бузата.
— Ти си такова добро момче, Джаки. Не знам какво щяхме да правим без тебе.
Такава си е мама: изчезнали са страхът, вечното недоволство, вечната тревога. Мисля си, че в радостта от новата придобивка дори е забравила и проблема със сърцето си. Радвам се, че номерът на татко мина. Страхувам се само да не открием нещо, например излязла навън пружина, счупена рамка или липсващ крак. Впускам се в тайни проверки, но всичко изглежда наред. Отивам на щанда и пиша чека. Вземам разрешение да докарам колата по-близо. Казвам на майка да отиде при татко, докато аз се оправя с канапето.
Качваме го върху колата и го завързваме. Истинско чудовище е. Пъхам пет възглавници в багажника и натрупвам три една върху друга на задната седалка. Страхотно канапе е; стърчи отпред и отзад с повече от шейсет сантиметра. Ще се движа из задните улици. Ако някое ченге ни спре, ще му кажа, че майка е сърдечно болна и влачим това канапе в случай, че й се наложи да легне.
Половин час по-късно се връщам в сектора за дрехи. Още от вратата чувам смеха им. Майка пуска онова, което наричам нейния вулгарен смях. Все едно го чуваш от прозорците на някой публичен дом в Ню Орлеанс. Това е смях, какъвто очакваш да чуеш след някой мръсен виц.
Отивам при тях. Всевъзможни чудати дрехи са разпрострени върху щандовете. Избират костюми „за него и за нея“. Майка се опитва да обуздае татко, но не успява. Снабдили са се костюми за изповед. Ако си ги сложат някога, ще изглеждат, като че ли отиват на публична екзекуция. Татко има вкус към дрехи от времето на Хоторн или По. Избрали са си също някои по-леки, пастелни премени. Майка се е отпуснала и се е включила в играта — сега избира костюми за игра с кегли „за него и за нея“. Отново ми сервира едно от нейните сценични шепнения.
— В края на краищата, Джаки, няма да похарчим повече от двайсет и пет долара. Платът на тези дрехи си заслужава цената, а и той се чувства толкова добре тук, че в никакъв случай не искам да му разваля удоволствието.
Но и тя прекарва чудесно. Заедно комбинираме костюми за чай с кралицата и за тримата. Ще поканим Джоан и ще си представим, че тя е кралицата. Непрекъснато добавяме по нещо към тези костюми. Припадаме от смях, като си представяме как ще реагира сестра ми.
Мисля, че нещата може и да се оправят; че мама ще се научи да се радва на своя нов, „откачен“ съпруг.
На следващия ден Джоан звъни и казва, че ще се отбие следобед. Изваждаме най-хубавите чинии и сребърните прибори. Слагаме на масата за хранене бяла покривка — ръчна изработка. Правя корона от златиста хартия, която намирам в кутията с коледните украси. Новото канапе е във всекидневната и е наистина хубаво. Успявам дори да пренеса старото в спалнята към градината.
Новият диван придава топъл, златист отблясък на всекидневната. И тримата сме много доволни от покупката. Двамата с татко успяваме да разубедим майка да не слага малките си плетени покривчици.
— По дяволите, Бет, ако се замърси, ще купим ново.
Ето го нашият татко! Наслаждава се на необичайната си щедрост и обогатен речник.
Обличаме костюмите си, смеем се и се шегуваме. Ако е винаги така, ще се преместя да живея в Америка. Татко е облякъл жилетка от светлосиньо кадифе със сребърни копчета и сиви фланелени панталони. Ризата му е бледо-синя с втъкана сребърна нишка. Под яката си слага кърпа от фулар и майка му я завързва на възел. С тези дрехи и тъмната си брада той изглежда като един от тримата мускетари.