— Харесва ви, така ли?
Усмихва се по нейния начин, повече с очи, отколкото с уста.
— Невероятно е.
— Искате да знаете повече за него, така ли е?
Не е гадна, само го води в определена посока.
— Да, признавам си, че съм любопитен. Например как ще използвате онази кола? Какво правите с такова луксозно място в квартал като този?
— Това тук е точно, каквото вие мислите, че е, господин Тремънт, луксозно място — луксозен публичен дом.
Усмихва се отново.
И да искаме не можем да получим по-откровен отговор от този. Предлага пиене и на двама ни и когато кимаме, изважда лед, поставя го в чаши за уиски и налива уиски „Балънтайнс“. Цялата атмосфера е толкова а ла Джеймс Бонд, че не мога да я възприема нормално. Все още очаквам удар по главата тук или когато излезем навън. Проверявам дали питието няма странен вкус.
— Ако вие двамата искате да поостанете и да прекарате добре, може — сега е мъртво време; ще ви струва само един от онези гущери, които сложихте в джоба си.
Хиляди дяволи и пет бутилки ром! Моят старец се справя с това, като че ли цял живот всеки следобед е получавал предложения от красиви проститутки. Усмихва се и й казва, че имаме приятели, които ни чакат; пита дали има автобус или трамвай до центъра на града.
— Мили Боже, не знам нищо — никога не излизам навън! Дори не живея във Филаделфия, живея в Нюарк. Съжалявам, не мога да ви помогна, но мисля, че има бар на ъгъла отляво. Може би те ще ви упътят.
Тъй като няма повече работа с нас, тя пристъпва напред, усмихва се, говори непрекъснато, води ни към вратата, през която дойдохме. Всички други врати са зазидани, покрити с огледала или брокат. Тази е с тежки завеси — отвътре трудно може да се разбере точно къде е.
Внезапно се оказваме сред заслепяващата слънчева светлина навън; сред горещината, влагата, миризмите и пред всички онези черни хора, които стоят на другата страна на улицата, вторачени в нас. От повредения пожарен кран все още блика вода. По-зле е, отколкото да излезеш от тъмен киносалон на ярка дневна светлина; очите започват да ме болят, като че ли току-що съм изял половин килограм сладолед за три минути. Въздухът се сгъстява от омраза и целият настръхвам от напрежение. Сега под дънковото ми яке от мене тече пот.
Вървим бавно по улицата и завиваме край ъгъла. Попадаме на място, което може и да се нарече бар. Думата „БАР“ е написана върху остатъка от счупено шлифовано стъкло; пред него висят черни, едри, гадни побойници. В канавката е проснат човек и от устата и носа му тече кръв. Никой не му обръща внимание. На вратата на така наречения бар се обляга зализан слабоват тип; кръвта капе по тениската му.
Никой не вика, никой не изглежда дори развълнуван. Налудничавият ми старец минава край пригладената котка с тениска и се отправя към някакъв дебелак зад тезгяха. Очите на всички следят татко, сякаш е Клеопатра, която стъпва на брега след разходка по Нил. Почти очаквам да изправят рамене и да застанат мирно. На сцената започват да прииждат и други пригладени котки с нехайна походка. Никога не съм мислил за себе си като за задник, който вероятно ще умре от насилствена смърт в Северна Филаделфия.
Към мен се приближава огромен мъжага. Носи черна, кожена шапка с периферия и ушита по поръчка риза от тънка, жълта коприна. Татко е все още вътре, говори с дебелака.
— Хей, момче, какво правиш тук?
— Предадохме само кола от Калифорния до адрес зад ъгъла и сега се опитваме да разберем откъде да вземем автобус за центъра. Оня човек вътре е баща ми.
— По дяволите, човече, какво правите тук? Ако продължавате да стоите, няма да живеете повече от пет минути. Тръгвайте с мене, и то веднага. Викай стареца си и двамата си лепвайте задниците плътно до мен.
Този великан трябва да е висок над два метра, а раменете му са широки поне метър. Изглежда като бивш баскетболист или защитник на „Питсбърг Стийлърс“. Говори с тънък, висок глас.
Татко се връща; казвам му, че този човек ще ни покаже откъде да вземем автобуса. От израза на лицето му разбирам, че в бара е ударил на камък. Подозирам, че в такъв бар нищо никога не върви добре. Тръгва след мен и двамата следваме това огромно конте с черна кожена шапка и жълта риза. Възможно е да ни води към някоя забутана уличка, където ще ни пребият и ограбят. Безполезно е да се съпротивляваме дори и да е сам, но той, разбира се, няма да бъде. Нищо не може да се направи. Гигантът непрекъснато проверява дали не сме изостанали твърде много. Той крачи като огромна кафява мечка, а ние подтичваме след него. Следва ни тълпа „акули“.