Издебвам момента, когато оставам с татко сам, и му казвам, че съм му уредил среща със специалист, но първо ще отида сам да проверя как стоят нещата.
Стигам до кабинета на Делибро на булевард „Санта Моника“ преди десет часа. Той е удобен, обзаведен е в лек калифорнийски стил. Стените изглеждат като облицовани с дъски от сандъци или щайги, надписани в черно с информации и изисквания от сорта на ЧУПЛИВО! ВНИМАТЕЛНО! С ТАЗИ СТРАНА НАГОРЕ; някак доста ексцентрично за чакалня на психиатър.
Самият Делибро е млад, може би трийсет и пет годишен, с гъсти бакенбарди и мустаци. Изглежда като френски полицай. Има хубава усмивка.
В кабинета му няма лекарска кушетка. Може да бъде сбъркан с офис на някоя застрахователна компания. Той не сяда зад бюрото си, а в удобен, покрит с черна обработена кожа стол, който е под четирийсет и пет градусов ъгъл към моя стол. Така ние сме наполовина един срещу друг: аз го гледам почти над лявото рамо, а той се взира в мен над дясното си рамо. Знам, че тук нищо не е случайно.
Той ме предразполага и аз разказвам цялата история, като се старая, колкото мога. Задава предпазливи въпроси, но е ясно, че моята тревога го е заинтересувала толкова, колкото и историята на татко. По-късно обаче е впечатлен от това, което се опитвам да му разкажа.
Пита ме защо съм толкова силно обезпокоен. Въпрос, който и аз си задавам. Казвам му, че това може да е само обикновена склероза, за която не си заслужава да губим времето му, но държа да чуя мнението на експерт. Казвам му също, че татко сам ме е помолил да се посъветвам със специалист.
Остатъкът от часа преминава добре. Ясно е, че не се преструва, а наистина слуша. Въпросите му са уместни. Надявам се, че татко няма да бъде смутен от „хипи“ атмосферата.
Струва ми се, че Делибро ще спечели доверието на татко. Не прилича на „шеф“. Татко ще се чувства, като че ли говори с един от племенниците или внуците си.
Връщам се вкъщи. Казвам на мама, че двамата с татко ще се срещнем днес следобед с геронтолог. Чува гинеколог и се разтревожва. Обяснявам й, че геронтолог е лекар, който е специалист по проблемите на старостта. Не го наричам психиатър; не желая да осигурявам допълнително гориво за любимата й теория, че татко е луд.
Казвам на татко как съм възприел Делибро. Слуша ме и кима с глава.
— Джони, мисля върху това. Според мен най-големият проблем е тези неща да се държат разделени. Понякога ми се налага да се спра, за да мога да реша къде точно всъщност съм. Работя в оранжерията, но мислено съм в Кейп Мей. През деня най-често се пренасям в Кейп Мей, когато работя в оранжерията. Там сякаш съм в друг свят, напълно уединен, сам съм с растенията си и умът ми започва да скита. Но ти не се безпокой, Джон, ще обмисля добре.
Отиваме в Санта Моника точно преди два часа. Завеждам татко до кабинета на Делибро без затруднения — паркингът е в самата сграда, а от него до горните етажи има асансьор. Давам на секретарката медицинските картони на татко, които взех от Перпечуъл. Татко се оглежда.
— Я гледай! Този човек трябва да е ужасно беден за психиатър: покрил е стените си с дъски от сандъци. Може би използва сандък от портокали за бюро!
Точно в този момент Делибро влиза. Усмихва се приветливо; веднага се обръща към татко. Баща ми го гледа право в очите и аз се надявам, че нещата между тях ще потръгнат. Явно се опитва да реши дали този човек е шеф или не. Той има кабинет, доктор е. Да, обаче носи тъмносиньо поло.
Влизаме в кабинета заедно. При срещата ни сутринта Делибро ми каза, че мога да вляза с татко, но трябва да напусна веднага щом той ми даде знак. Така е подредил стаята, че има стол сравнително близо до вратата; решавам, че този стол е за мен, и сядам на него. Баща ми сяда на стола, в който сутринта седях аз.
Докато преглежда медицинските сведения, Делибро говори много внимателно с него.
Пита го за майка, за инфарктите й; за операцията му. Показва искрено съчувствие. Задава въпросите внимателно. Татко кима, усмихва се, слуша. Не сервилничи като пред шеф. Реакцията му е различна; приятно му е, че е център на внимание.
Толкова празни приказки за сто долара на час. Но, от друга страна, той не можеше да навлезе в нещата като с булдозер; татко ще бъде отблъснат и ще се затвори в себе си.
— Господин Тремънт, синът ви ми разказа за вашия проблем. Вие, изглежда, живеете с чувството, че имате друг живот. Бихте ли ми разказали нещо за това?