Усмихва се и изчаква. Татко ме поглежда.
— Така е, татко. Кажи на доктор Делибро. Разкажи му за Кейп Мей; разкажи му всичко, което сподели с мен.
Започва бавно, но почувствал силния интерес на лекаря, бързо се отпуска. Разказът му е изпълнен със „Знам, че това звучи налудничаво, но…“ или „Това може би не е за вярване, но…“. Важното е, че говори за тези неща.
Надявам се Делибро да не ме изхвърли от стаята. Татко разказва неща, за които не бе споменавал преди. Още по-убеден е, че е бил едновременно на две места, отколкото беше, когато говори с мен. Това му се струва нелогично.
Отначало Делибро си служи с думите и възклицанията на един психиатър за предразполагане към признания и изповеди: „Даа…“, „Правилно…“, „Продължавайте…“, „Хмм…“ и т.н.; но след пет минути думите на татко се отприщват. Цял един свят напира да се роди; няма нужда от форцепси. Раздвоен съм между това да наблюдавам Делибро и да не изпусна нещо от татковия разказ. Същевременно се мъча да не допусна собствената ми глава да превърти. Делибро е така увлечен в разказа на татко, че слуша с полуотворена уста.
Другият свят на татко се разкрива с поразяваща яснота и пълнота; той описва как прави обувки, описва кутията, която е направил за тази цел, начина, по който шие кожата; следва подробно описание на отглеждането на картофи; обяснява как връзва перата на лука, за да се получат добри глави. Всички тези неща се леят пред нас като вода от пълноводен поток. Чувства се желанието на татко да разкрие тайните на своя свят. Объркан е от начина, по който го възприема — едновременно като извор на удоволствие и на вина.
Сякаш художник е посветил трийсет години от живота си, за да нарисува стенопис-шедьовър в празна стая, но не е могъл да го покаже на никого, защото го е нарисувал с откраднати бои и в чужда къща без разрешение.
Сега татко разказва по-подробно, отколкото на мен. Точно в този момент забелязвам, че Делибро ми намига; време е да напусна стаята. Опитвам се да се измъкна незабелязано, но не успявам.
— Къде отиваш, Джони? Време ли е да си тръгваме?
— Отивам само да пия вода, татко; ще чакам в приемната. Ти поговори с доктора още малко.
Приема това с лекота; излизам. Седя и чакам. Изчитам всички списания; те продължават още почти два часа. Благодарен съм, че този човек няма много работа. Говоря със секретарката; японка е и следва психология. Преподават й някои от професорите, с които и аз съм работил преди двайсет години. Един университет е място, където като че ли времето спира.
Боря се с желанието да започна да крача из помещението като баща пред родилно. Безпокоя се от липсата на пациенти. Може би тази част на деня е мъртво време за „лудите“ на майка ми.
Само офисът в тази сграда трябва да струва цяло състояние; освен това и секретарка, режийни разноски… Ако съм на негово място, от тревога ще отида в лудницата за една седмица.
Най-сетне излизат. Бърборят си и се смеят.
— Господин Тремънт, трябва да кажа, че историята на баща ви е едно от най-интересните неща, които някога съм чувал. Честно казано, не мисля, че по-голямата част от хората имат толкова реалност в ежедневния си живот, колкото той има в своето съществувание в Кейп Мей.
Шокиран съм. Секретарката седи и слуша. Бях привикнал към всеобщо разпространената представа за психиатрите като мистериозни хора, които тайно се ровят във вътрешния механизъм на подсъзнанието. Делибро говори за татковата самоизмама, като че ли те двамата току-що са гледали интересен филм и сега го коментират. Известно време мислите ми препускат като бесни, докато най-сетне разбера, че това е най-добрият подход към татко. Същността на въпроса е всичко да се разкрие, за да бъде обезвредено. Начинът, по който третира баща ми като само още един случай — може би много интересен и оригинален — но нищо чак толкова странно, вероятно е правилен.
Делибро поставя леко ръка върху рамото му. Няма нищо покровителствено в жеста. Двамата с татко са еднакво високи.
— Ние разговаряхме и баща ви разбира, че всичко това е само сън. Това е един сън с продължение, който той си е създал.
Маха с ръка от рамото на татко и ме поглежда внимателно.
— Бих искал отново да видя баща ви възможно по-скоро. Трябва да изясним окончателно кое е реално и кое сън; какво е възможно и какво не. Важно е да успеем да прехвърлим в реалния му живот най-хубавото от съня.
Татко се навежда към мен; гледа ме внимателно, за да разбере как приемам това.