Поглежда часовника и става. Може да има и други пациенти, кой знае! Ставам и двамата влизаме в приемната. Татко не е там! Изпадам в паника; в следващия момент обаче го виждам в малката ниша със секретарката. Седи на нейното място пред пишещата машина. Тя се навежда над него. Ръцете му са на клавиатурата. Когато се приближаваме до тях, вдига очи към нас и се усмихва смутено.
— Джони, знаеш ли, винаги съм искал да се науча да пиша на машина. Това момиче си губи времето с тази работа; родена е да бъде учителка, не секретарка. Погледни само: вече мога да напечатам „това е той“, без да гледам.
За да демонстрира придобитото си умение, той отпраща поглед към тавана и с труд удря по съответните букви. Преди това пръстите му играят несръчно над тях. Поглежда надолу.
— Виж, отново го направих!
И двамата се навеждаме и се взираме: неговото магическо изречение е напечатано три пъти. Татко бавно се изправя. Момичето му помага и му подава шапката. Двамата си стискат ръце; той слага ръката си върху нейната.
— Много ти благодаря; някой ден ще напечатам на пишеща машина книга и ти ще бъдеш в нея.
Заобикаля бюрото. С Делибро определяме две срещи за идващата седмица: едната в сряда, другата в петък. Ако успея да уговоря майка да дойде — добре, в противен случай татко ще го посети два пъти.
Връщаме се у дома. Паркирам и влизам в къщата. Татко веднага отива в оранжерията; решавам, че избягва майка. Не желае да говори за този следобед. Може би отива там, за да прескочи необезпокояван до Кейп Мей.
Опитвам се да обясня на майка какво е казал докторът. Разказвам й за сънищата му за Кейп Мей, как в тях я нарича Бес и това обяснява защо прави грешки тук. Опитвам се да я подготвя за другия свят на татко; разказвам й, че те двамата там са по-млади, имат още две деца, а татко отглежда домати и царевица и ги продава във Филаделфия. Колкото повече разказвам, толкова по-ясно ми става, че напразно хабя усилията си.
Мама отново държи и двете си ръце пред устата и невярващо клати глава. В очите й се насъбират сълзи. Може би я натоварвам прекалено много, но не мога да измисля нищо друго. Трябваше да попитам Делибро.
— През цялото време си знаех, че той е луд, Джаки. Казах ти. Не можеш да ме убедиш, че някой, който мисли, че живее в Кейп Мей, когато дори не е ходил там, не е луд! Как ще живея сама с човек, който си мисли такива неща?
След първия шок тя като че ли се отпуска, фактът, че по случая работи професионалист, отговаря на представата й за правилния ред на нещата; освен това така тя не се чувства съвсем безпомощна и изоставена на произвола на съдбата, филмовите звезди и кинозвездите имат психиатри; сега и тя се превръща в част от света на големите: съпругът й също ходи на психиатър. Преповтарям всичко отново, подчертавам, че това е само сън и ще се стопи в небитието, както всички други сънища. И аз се чувствам по-леко. Радвам се, че й казах.
Били се връща от Санта Крус. Изминал е целия път до там и обратно с мотоциклета ми.
Питам го дали ще се позавърти наоколо малко, за да мога да отида до Венеция да рисувам. Изпитвам нужда да творя, за да укрепя поразклатеното си самочувствие.
Докато рисувам, при мен идва няколко пъти Гери — момичето от новата къща на Марти. Тя е с двете си малки деца.
Сядаме на плажа и аз играя с децата й. Търкалям се с тях в пясъка. Нещо в мен още не е готово да скъса с ролята на баща. Може би се упражнявам за дядо. Хванат съм, изкаран съм на суша между два прилива: старият — на съпруг и баща, и новият — на старост и смърт.
Цялото ми същество е извисено от играта с тези деца, които се търкалят, смеят се и скачат върху мен. Може би е така заради контраста с тъгата и чувството за вече извървян до края път, които изпитвам край моите родители. Може да се дължи и на Гери.
Тя флиртува с мен по най-хубавия начин — нещо средно между пораснало вече момиче, което предизвиква баща си, и жена. Приятно ми е. Животът ми е бил такъв, че подобни необвързващи връзки с жени имат голяма притегателна сила за мен. Знам, че не се очаква да поднеса орхидея като подарък, да я заведа на абитуриентски или абсолвентски бал; не трябва да й купувам годежен пръстен или да търся ракла от кедрово дърво за чеиза й, да тичам по магазините, за да търся подходящи мебели за всекидневната, да демонстрирам, че наистина имам работа, кола, пари в банката; няма нужда да понасям група професионални глупаци, представители на държавата и църквата, да стоят наоколо, за да документират нашата сериозност. Само двамата сме върху пясъка, непринудено се наслаждаваме един на друг. И това завърта главата на по-възрастния мъж.