Но аз не съм готов психологически. Развълнуван съм, възбуден съм, но съм и изплашен. Независимо от това провеждаме интересен разговор. Разказва ми за баща си. Може би той е част от всичките й разговори с мъже или за този обрат я провокира възрастта ми.
Гери има успял баща; според нея — много властен. Чувства, че неговата личност винаги е влияела на връзките й с мъжете — противопоставяне на него или търсене на него. Участвала е в няколко терапевтични групи и познава добре целия жаргон в тази област. Слушам я, играя с децата й и съжалявам баща й. Мислел е, че постъпва правилно, като й е създал илюзията, че с лекота се справя в живота; че не е изплашен, не е обзет от ежедневен страх и съмнения като всички нас.
Лесно се прави подобна грешка: създаване на илюзия за неуязвимост. Някои хора никога не успяват да проникнат през външната, фалшива фасада; никога не виждат родителите си като обикновени хора; другите около тях им изглеждат второкачествени, включително и те самите. Слушам я и едва сега разбирам колко добре двамата с Врон се бяхме справили с този проблем.
Завършвам две картини в ресторанта на Сюзън. Едната е с поглед отвън навътре, другата — отвътре навън: аз съм в кухнята, печката и тенджерите са на преден план в картината ми, следват масите в средата, а в дъното, през предния прозорец се вижда океанът.
Сюзън предлага само закуска и вечеря, така че имам на разположение около четири-пет часа през деня, когато мога да работя. Тя живее над ресторанта и ме кани понякога горе. Там обикновено има по пет-шест души, които пушат наркотици.
И аз дръпнах няколко пъти един следобед, когато приключих с работата си за деня. Не знам защо, но наркотикът не повдига самочувствието ми, всичко изглежда само много по-ясно и някак отдалечено. Не твърдя, че ми е неприятно, но пречи на това — и аз не знам какво е то — което подхранва желанието ми да рисувам.
В сряда отново завеждам татко при психиатъра. Вкъщи атмосферата е напрегната, предчувствам буря и мама, разбира се, е в центъра на всичко. Нещата приближават точката на кипене — личи си както от действията, така и от непрекъснатите й оплаквания. Пред мен се оплаква от Били и татко; сигурен съм, че пред тях се оплаква от мен.
Според нея аз изобщо не знам какво представлява татко; той е опасен и два пъти през изминалите няколко дни направил опит да я нарани. Твърди, че веднъж я ударил с бастуна си, а втория път се блъснал в нея и едва не я е съборил.
Татко все още не е укрепнал. Има някои почти неконтролируеми движения. Изслушвам я и се опитвам да я успокоя; казвам й, че сигурно греши. Той никога не би я наранил умишлено.
Татко отново престоява с Делибро два часа.
Говорим в колата по пътя към къщи. Питам го дали е имал още сънища и той потвърждава; отново отива там през нощта и преживяванията му съвсем не изглеждат като сън.
— Джон, след това спомените ми са по-живи, отколкото за това какво съм правил тук вчера. И не отивам там само през нощта… Седя си в люлеещия се стол, без да мисля, нищо не правя, просто си седя — и отивам там… Някаква голяма и важна част от мен ме напуска и отива в Кейп Мей. Не мога дори да преценя от колко време не съм тук. Винаги е така, когато се отпусна — особено когато съм в оранжерията.
Премества бастуна си между краката. Вдига очи към мен. Аз също го поглеждам. Намираме се в началото на магистралата към булевард „Линкълн“.
— Джон, казах нещо ново на доктора. Странното е, че двата свята започнаха да си приличат. Казах на Бес за нас, там, в моя свят, и сега тя знае всичко. Вярва ми. Доктор Делибро казва, че е така, защото аз самият много искам тя да вярва, но не съм толкова сигурен, че е точно така. Бес е толкова любопитна — иска да знае всичко за нашия живот тук. Чуди се само къде са Ханк и Лизбет. Убедена е, че мога някак да виждам в бъдещето. Иска да й опиша как изглежда като възрастна жена и не може да повярва, че си плешив и имаш брада. Още не съм й казал, че и аз имам брада.
Отново се чувствам прозрачен! Напоследък физиците твърдят, че атомната структура на всеки предмет, например на тази кола, която сега карам — всичко, каквото и да е то, не се вмества в рамките на пространството и времето. Думи като „субстанция“ и „вещество“ вече нямат значение. Седалката идва от нищото, пътувам през антисреда в многоизмерно антипространство. Това, което наричаме реалност, е даденост. Времето е проекция на мисълта.