Тя продължава едновременно с мен по време на първото ми изречение, но после — най-сетне! — си затваря устата. Ако се бях обърнал към нея, щеше да продължи, само че с по-висок тон. Обърках я, като заговорих на татко.
— Знаем, че прави това, защото е изплашена, но нахвърлянето срещу всеки не помага. Трябва да разбере това и да спре.
Обръщам се към нея.
— Мамо, все пак трябва да имаш някакво чувство за мярка. Самата ти всъщност не вярваш на всички тези глупости; изброяваш ги само, за да се почувстваш по-добре, да си вдъхнеш самочувствие и да се правиш на мъченица. Татко толкова се старае. Посещава психиатър. Той казва, че татко не е луд. Истината е, че е силно впечатлен от вътрешната сила на татко, която му е помогнала да преживее последните трийсет или повече години, без да полудее.
— Ако си толкова сигурна в лудостта му, кажи ми го насаме и ние ще потърсим изход от положението. Татко може да отиде в някакъв дом или ти ще отидеш в дом, все ще намерим някакво разрешение на проблема. Но, за Бога, не говори пред него, като че ли е някакво животно, което не разбира!
Татко пребледнява. Навежда се напред и става със залитане от стола. Инстинктивно заставам до него. Нямам представа какво смята да направи. Може би ще се опита да удари — мен или мама. Всичко е възможно.
Оставя бастуна си и бавно тръгва към нас. Майка също е станала; изглежда много изплашена. Татко разтваря тънките си ръце и ние отиваме към него. Притегля ни близо до гърдите си и ни притиска силно към себе си. Цялото му тяло трепери. Никой не казва нищо. Като че ли сме спортисти, събрани за тайно съвещание, само че не сме скупчили глави; лицата ни са вдигнати нагоре.
Татко целува и двама ни няколко пъти; целува ме за пръв път от деня, в който тръгнах на училище. Започва да говори тихо с пресекващ глас.
— Не прави това, Джони. Моля те, не казвай тези неща на майка си; ти си толкова умен и знаеш толкова много. Ние сме семейство, нищо друго няма значение. Нека се обичаме един друг и да си простим. Да обичаш повече от всичко на света, означава да оставиш хората да вършат нещата, които трябва да вършат. И майка ти тук има неща за вършене, както и аз. Такъв е редът на нещата. Моля ви, не се карайте; мъчително е да ви чуя да говорите така.
Разплаква се, майка го последва. И аз плача. Сега сме като „Гражданите на Кале“ на Роден. Може би е време да прекъснем съвещанието, да извикаме за сигнал и да грабнем бързо топката. В този момент такива глупави мисли се въртят из главата ми. Трудно ми е да се справям с истински чувства; разработил съм си поне двайсет способа на защита от тях.
Най-сетне сядаме отново. Татко въздъхва и започва да говори. Не мога да реша кой, по дяволите, е този човек.
— Има някои неща, които ти може би не знаеш, Джони. Когато срещнах Бес, тя беше само петнайсетгодишна. Възстановяваше се след много тежко нервно разстройство. Не можеше дори да се върне в училище. Аз бях осемнайсетгодишен и работех на Хог Айлънд като дърводелец. Не бях щастлив; всъщност бях нещастен. Не харесвах живота в града, липсваше ми фермата. Чувствах, че веднага проличава какъв съм — обикновено фермерско момче — и ми се струваше, че всички ми се смеят. Това беше голяма промяна за мен, Джон. През зимата и лятото никой от нас, децата от фермата, не носеше редовно обувки там. Вървяхме пеша до училище с обувките си, вързани на вратовете; обувахме ги едва когато влизахме вътре. Докато се преместим във Филаделфия, никога не съм имал собствени обувки. Носех обувките на Орийн. Те никога не се износваха; обувахме ги само за училище или за църква. Не можеш да си представиш каква огромна промяна беше за мен идването ни тук от Уискънсин, където познавах може би не повече от двайсетина души и половината от тях бяха братята и сестрите ми. Ето ме във Филаделфия, говоря смешно с акцента на фермерче от Уискънсин; страхувах се да отворя уста. Бях притискан в тролейбуси от хора, които не знаеха нищо за мен и не ги беше грижа. Всеки като че ли знаеше какво точно прави и къде отива. Хората се блъскаха в мен просто защото не знаех, че трябва да им отстъпя. Не знаех как да пусна тоалетно казанче, да използвам телефон, да танцувам. Срещнах майка ти един дъждовен ден в някакъв вход близо до магазин на Джон Уонъмейкър. Притича до входа с истеричен плач. Тревожеше се, защото беше взела модната шапка на по-голямата си сестра Маги, без да я пита, а сега дъждът я съсипваше. Носех голям старовремски чадър — майка беше настояла да го взема със себе си; отворих го над нея. Мили Боже, ако майка не ме беше накарала да взема този чадър, сигурно никога нямаше да се запозная с теб, Бес — представяш ли си? Бес беше хубава и изплашена. Не съм срещал по-изплашен човек от нея. И причината не беше само в шапката; гръмотевиците и светкавиците я ужасяваха, страхуваше се, че тролеят няма да дойде, страх я беше, че закъснява; плашеше се от мен. Джони, майка ти си остана такава. Понякога се прави на силна и се държи като шеф, но вътре в себе си е изплашена. Не забравяй това! Онзи ден тя след дълго колебание ми разреши да я придружа с тролея. Когато слезе, я последвах, като държах чадъра си над шапката й. Доведе ме до голяма каменна къща, заяви, че живее тук… и сбогом. Стоях от другата страна на улицата, исках да я видя в безопасност вътре, но на вратата изскочиха две големи кучета и я залаяха. Тя затича надолу по улицата в дъжда; разбрах, че не живее в тази къща. Ето какви неща върши, Джони; толкова е изплашена, че ги върши все такива. Изтичах със смях след нея, беше като луда и си помислих, че може и наистина да е луда, но вече я обичах.