Какво можех да кажа? Знаех, че говори сериозно; искаше от мен да разбера, да погледна на нещата през неговите очи. Иска ми се Делибро да беше чул това. Майка си седи и все още плаче. Подсмърча, взира се в мен, очите й говорят: „Виждаш ли какво имах предвид, Джаки, виждаш ли какво имах предвид?“ А татко говори така разумно. Чувствам се ужасно, като малко провинено дете. Виждал е и е разбирал всичко през всичките години и не е споменал нито дума, оставял е нещата така от уважение към нас.
— Джон, знам, че понякога се безпокоиш за Били и малкия Джаки. За бащите е трудно да чакат, но ти трябва да дадеш на момчетата време. Синовете са тези, които изпълват с тревога мъжа, защото повечето мъже са боязливи хора и поради това се страхуват още повече за синовете си. Джони, аз вече не се безпокоя за тебе и не искам ти да се тревожиш за мен и за майка ти. Нека всеки от нас мисли за своя живот. Всички сме добре. Ще посещавам този психиатър, докато се оправя. А ти, Джони, си върви при Вероника и Джаки. С майка ти ще бъдем добре. Просто всички ние трябва да престанем да се безпокоим толкова много.
След тази дълга реч той се обляга назад, люлее се, усмихва се ту на единия, ту на другия — усмихва се така, като че ли всички правила на семейството не бяха нарушени. Странното е, че татко не се държи, като че ли тази негова реч не е нещо неприсъщо за нашето семейство. Говори повече от петнайсет минути, каза повече, отколкото е казал през последните петнайсет години, и си седи в стола, люлее се и се усмихва, като че ли нищо не е станало.
Започвам да съчувствам на майка. Тя не се страхува чак толкова от физическо насилие, колкото от психическото. Той е способен да каже всичко, като се люлее на стола си, да събори всички неприкосновени кули на мисълта и чувствата, изграждани в продължение на повече от петдесет години взаимно лицемерие. Той спокойно нарушава множеството правила, на които се крепят отношенията им.
Татко отново се изправя с мъка от стола, но този път си взема бастуна. Тръгва към вратата, усмихва ни се през рамо. Поглежда часовника над телевизора.
— Отивам да си облека костюма за гледане на бейзболни мачове. Наближава мачът с отбора на „Доджърс“.
Бавно върви към задната спалня. Мама ме поглежда.
— Джак, начинът, по който говори, не е нормален. Никога досега не е говорил така. Нещо се е случило; той е друг човек.
Вече не плаче. В този момент майка ми е такава, каквато е в действителност, без преструвки и камуфлаж. Изплашена е твърде много, за да се преструва или да се опитва да прикрие нещата. За пръв път имам чувството, че двамата с нея можем наистина да говорим.
— Мамо, мисля, че сега с нас говори истинският Джон Тремънт. Крил се е повече от петдесет години. Мисля, че днес той ни разреши да видим що за човек е всъщност; той е умен — нещо, което сам не подозира. А и как да открие истината за собствените си възможности? Всеки е печелил, като го е карал да мисли противното. Обзалагам се, че компанията „Дъглас“ е направила поне десет милиона долара само от неговите идеи. Те са били заинтересувани да му липсва самочувствие, за да извлекат максимални печалби. Всички са разчитали на него през целия му живот — включително и ние. Психиатърът казва, че татко е един от най-интелигентните хора с богато въображение, които някога е срещал. Иска дори да го изпита с някои тестове за интелигентност, които не зависят от образованието. Татко вероятно е някакъв гений.