Давам му четирите стодоларови банкноти, които получихме от дамата в публичния дом. Били ме изпраща до входа и ние отново си подаваме ръце. И двамата бързаме, и двамата се опитваме да се разделим, преди нещо в нас да се пречупи.
Вървя през дълги, тесни, покрити с червена пътека коридори с ниски тавани. Чувствам се по-добре. За пръв път се качвам навреме в самолет.
Детството на Били приключи. Може би като привилегирован зрител ще мога да видя бъдещия му живот. Моето време с татко приключи; близостта ни накрая, сега остава вътре в мен, скрита завинаги.
Изпълнявам механично всичко, свързано с пътуването със самолет: слагам на място ръчния си багаж, сядам на мястото си до прозореца, закопчавам колана. Раздават ни слушалки; слагам ги. Искам да убия следващите пет или шест часа, просто да ги оставя да се случат без мое участие. Искам да стана предмет, багаж, който се пренася срещу високо заплащане на далечно разстояние. В сектора за непушачи съм до прозорец пред крилото; това е любимото ми място. Няма много пътници. Никой не сяда до мен.
Излитаме. Обзема ме приятно чувство, когато се отделяме от земята. След първоначалното ускорение се чувствам безтегловен, умиращ бавно. В напускането на земята има нещо странно, нещо освобождаващо.
Поглеждам надолу. Пенсилванската магистрала лъкатуши през планините. Съвсем доскоро двамата с Били се борехме с всеки километър, пълзяхме по нея, всяка минута излагахме живота си на опасност, обзети от постоянно напрежение, чувство на несигурност, отговорност. Сега летя, плъзгам се, впускам се, нося се над нея — и всичко това е като смърт в сравнение с живота. Чувствам се като отстранен от борбата с живота, понесен някъде без усилия от моя страна.
Отпускам глава върху пластмасовия двоен прозорец. От слушалките ми се носи първата симфония на Малер. Слушам я сега, а той я е сътворил преди раждането на татко.
Носят питиетата — пия; носят подноса с храна — ям; но съм сред облаците, част от сложните фантазии на Густав Малер върху френска детска песничка. Когато пускат филма, подчинявам се на искането на стюардесата да спусна транспаранта, но си оставям мъничка пролука, през която да надзъртам навън. Наблюдавам шарките по земята, докато се носим над тях, дългите сенки, насочени назад, назад, откъдето идваме, назад, където накрая се надявам да се върна.
Наносните, заливани от приливи земи на Източния бряг, преминават в планинската верига на Апалачите; Апалачите се преливат в Средния Запад, плоската равнина, безкрайните редици, напоителните системи, правоъгълните ниви. Малко от това беше видимо за нас, докато препускахме бясно през тези места, заобиколени от всички страни от царевица на нивото на очите, пшеница или пасящи говеда.
Приближаваме се до огромното възвишение на Скалистите планини: високи, розови скали се протягат към нас от земята. От другата им страна минаваме през бурно завихряне на въздуха и гъсти облаци. Долу вали.
Опитвам се да се съвзема, да направя план. Не съм готов за онова, което ме очаква от другата страна на Международното летище на Лос Анджелис.
Ето ме в този момент, петдесет и две годишен и в добро здраве. Имам интелигентна, разумна и любяща жена, три хубави деца. Работя точно това, което искам, и съм добър в своята област. Защо тогава не се смея на глас и от сърце?
Късметлия човек съм, младежките ми мечти се осъществиха. Татко си изгради свой сън, раздели живота си. Може би мама е избрала най-невъзможната вероятност. И в това се състои трагедията й.
Все още страдам за татко, за тъжната пътека на живота му. Благодарен съм за онзи кратък, последен светъл период, дарен и на него, и на нас — нещо, за което не бяхме мечтали. Радвам се, че се случих с него тогава; надявам се, че съм извлякъл поука от тези кратки, но ярки дни.
Може би е време да започна да се уча да старея. Ако ми провърви, ще имам около двайсетина години на разположение.
Трябва да намеря начин да се подготвя и приспособя към физическата слабост, болката, умствената немощ, отслабената памет, намалената чувствителност и острота на възприятията, липсата на толерантност — толкова неща, които сега ме ужасяват.
Трябва да се подготвя за неизбежните потискащи стени, които бавно ще се издигат между мен и другите; трябва да бъда готов да приема бавното, но сигурно отдалечаване на децата ми, докато в най-добрия случай остане само толерантността. Ще трябва да се науча да приемам без обида болката, с която ще слушам как порасналите ми внуци се вбесяват от най-скъпите за мен душевни и морални ценности, докато техните идеи на свой ред ще измъчват мен.