Тъй като не можах да намеря канарче, давам на татко швейцарския войнишки нож, който Били ми подари на петдесетия ми рожден ден. Надявам се, че Били няма да се засегне. Притежаването на един такъв нож поражда странно чувство на завършек, на попълване на последно липсващо звено… Този има тринайсет различни остриета и инструменти, включително лупа, клечка за зъби от слонова кост, ножички, клещи, трионче, две остриета, две шила (обикновено и „Филипс“), отварачка за бутилки, тирбушон и шило за кожа. Татко е очарован и отваря всички остриета едновременно. Ножът заприличва на таралеж в ръката му. Майка веднага реагира с очакваното „глупи“ и тримата се смеем от сърце.
— Ще видите, сигурно ще си отреже някой пръст, преди да се мръкне.
Безпокои се и за прането на фланелената пижама — съхне толкова бавно…
По-късно татко влиза в банята и излиза облечен в новата си пижама, с новата жилетка върху нея и тъмнозелената пилотска шапка върху главата си. Стои пред нас усмихнат, отваря швейцарския си нож, освобождава лупата и се взира през нея в нас като през лорнет.
За мама това е доказателство, че с всеки изминат ден все повече го обхваща старческото оглупяване и че скоро съвсем ще полудее — също като сина си. Татко казва, че се чувства като гангстер или затворник в раираната си пижама. Изпява няколко реда от любимите си песни.
Гласът му трепери, но е силен и пее вярно. Мисля, че не съм го чувал да пее от времето, когато бяхме деца, и той ни пееше, за да ни приспи.
Тази нощ те искат да спят заедно. Премествам се от спалнята към градината в страничната спалня, а мама отива да спи при татко в задната спалня. Татко се усмихва и заявява, че това е най-хубавият подарък за рождения му ден. Това за него е почти неприличен израз; Джоан се смее и той се изчервява.
Посред нощ чувам звънеца до леглото си. Грабвам слушалката, но татко е вече на прага; лицето му изглежда побеляло в неясната светлина.
— Майка ти мисли, че има нова сърдечна криза, Джони. Изглежда ужасно.
Скачам и се втурвам към тяхната спалня. Тя е бледа и обляна в пот, но в съзнание. Казва, че има ужасяваща болка и стягане в гърдите. Плаче. Давам й дигоксин, но това не помага. Сега аз трябва да извърша всички онези неща, на които упражнявах татко. Оставям го с нея и му казвам да вика, ако тя загуби съзнание.
Звъня първо на „Бърза помощ“, после се обаждам в болницата, за да ги предупредя, че пристигаме.
Тичам обратно в спалнята. Тя все още е в съзнание, но я боли и плаче. Струва ми се, че плаче най-вече от разочарование и обезкуражаване: изглежда, си бе внушила, че не е преживяла инфаркт. Плачеше и от страх.
Линейката пристига за по-малко от десет минути. Разгъват носилка и приготвят кислородна маска; поставят й я веднага. Дежурният й мери кръвното налягане, клати глава и казва, че трябва да се побърза. Качваме я в линейката, казвам, че тръгвам с тях и питам татко, дали иска и той да дойде. Не, той ще стои вкъщи и ще се моли.
Потегляме с болничната кола, оранжевата й светлина се върти, сирените вият, носим се по Палмс, пресичаме на червено… В болницата отиваме право в отделението за „Бърза помощ“, а те я препращат в интензивното. Оставам в чакалнята.
Половин час по-късно слиза млад лекар и пита за мен. Казва ми, че е получила втори инфаркт и че правят всичко възможно да й помогнат. Казва още, че е по-добре да се прибера вкъщи. Ще ми се обадят, ако настъпи някаква промяна. Иска да каже, ако умре.
Страшно ми се пикае и влизам в тоалетната. Поглеждам се в огледалото и виждам, че съм блед почти като мама. Нямам представа за силата на шока, в който се намирам. Чувствам вина за тържеството по случай рождения ден на татко и за това, че ги оставих да спят заедно. Тя ме подведе. Вероятно бе подвела и себе си. Трудно е да се каже къде точно трябва да се тегли чертата.
Вземам такси до къщи. Татко ме чака на прага. Все още е по пижама, но поне беше съобразил да си сложи пуловер и новата шапка. Плащам на шофьора и влизам.
— Как е тя, Джони? Как е?
Готов е да се разплаче; в ръцете си върти броеница.
— Добре е, татко, не се безпокой. Ще се оправи. Върнаха я в интензивното. Лекарите правят всичко необходимо. Имат на разположение всякакви апарати, които им помагат.