Завеждам го до спалнята и му помагам да си легне. Докато съм бил в болницата, той е оправил леглото по неговия педантичен начин. Гася лампата и затварям вратата зад себе си. Мисля да телефонирам на Джоан, но се отказвам. Нещата са извън нашите ръце. Не можем да направим нищо, а сестра ми се нуждае от нощната си почивка. Чувствам се като изстискан. Връщам се в леглото си и някак съм успял да заспя. На следващата сутрин телефонирам в болницата. Казват ми, че няма промяна в състоянието й. Насочвам вниманието си към татко. Изглежда добре; не показва признаци да се затваря вътре в себе си, както беше първия път. Сега той е напълно адекватен, изпълнен с желание да помогне.
— Това трябва да ни е за урок, татко. Да не я слушаме. Тя не иска да повярва, че е болна, и не трябва да й се гласува доверие. Необходимо е да я защитим от самата нея.
Татко кима.
— Да, но не е лесно да отгатнеш намеренията й, Джон. Никога не знаеш какво всъщност мисли и какво смята да направи в следващия момент.
Обаждам се на Джоан и й казвам какво се е случило. Шокирана е и се чувства виновна, както и аз. Съгласява се да се срещнем в болницата. Татко заявява, че ще остане вкъщи, ще почисти кухнята и ще работи в оранжерията. По-добре е да не го натоварваме прекалено много.
Майка е упоена от лекарствата и всички монитори са включени отново. Хранят я венозно и й е поставен катетър; всичко около нея работи, за да поддържа живота й. Сестрите си спомнят за нас. Казват ни, че доктор Коу е прегледал майка и ни чака в кабинета си.
Слизаме долу. Казва ни, че е получила нов инфаркт, но не толкова обширен като първия. Пита ме дали е преживяла някакъв неочакван шок или стресова ситуация. Казвам му за тържеството и за това, че двамата след това са си легнали заедно. Той клати глава.
— Трябва да бъдем по-внимателни с нея, господин Тремънт. Не бива да се напряга; сърцето й не допуска това.
На път за вкъщи двамата с Джоан спираме да изядем по една пица. Потиснати сме. Опитваме се да намерим изход от положението. Татко не може да я задържи в леглото повече, отколкото можем ние. Иска ми се да махна всички почистващи средства от къщи, за да не може да стигне до тях. Ще заключа всичко в спалнята към градината. Все едно да крия ножчета за бръснене от самоубиец. Джоан клати глава.
— Виж какво, Джон, трябва да я оставим да си живее собствения живот: Тя има право на това.
Не съм сигурен. Трудно ми е да се реша да оставя нещата така.
Джоан казва, че ще идва два пъти седмично и ще се опитва да поддържа идеална чистота. Предлагам да й купя четка за зъби, за да може да почиства с нея пукнатините в пода.
Говорим за билета ми. Почти минавам граничните четирийсет и пет дни. Джоан казва, че двамата с Марио ще платят половината от стойността на обратния билет, ако се съглася да остана още малко. Знае много добре, че вече ми се иска да се прибера у дома, но имаме ли избор?
На следващия ден завеждам татко да види мама. Тя е в съзнание, но все още упоена от лекарствата. Настроението й е сълзливо. И татко плаче, шокиран от състоянието й. Първия път не я беше виждал в най-лошия й вид. Майка говори тихо, на пресекулки.
— Ако ще получавам удар от такова нищожно нещо като тържество за рожден ден, за какво ми е да живея? Нямам намерение да се превръщам в инвалид за цял живот, само за да остана жива.
Колебая се, после разигравам последния си коз.
— Майко, това е отчаяние; колкото повече говориш и мислиш по този начин, толкова по-малко вяра показваш в Бога. Този начин на мислене не помага на шанса ти за възстановяване и ти поставяш под заплаха безсмъртната си душа. Освен това е жестоко по отношение на татко.
Мразя да използвам това, но нямам избор — нещата ми изглеждат отчайващи. Ако майка реши да не живее, нищо на този свят не може да запази живота й.
Татко ме поглежда така, като че ли местният тапетаджия внезапно се беше превърнал в кръвожаден убиец с брадва в ръка.
— Майко, когато говориш така, извършваш непростим грях; фалшивата гордост е обида за Бога и тайнствената му сила.
По дяволите, и това може да се окаже безсмислено, но си струва да се опита. Мама е разкъсана между озлоблението и спасението на душата си, но постепенно се успокоява. Няма кой знае какъв избор.
Двамата с татко се връщаме към старите си навици. Той започва да се съвзема. Наслаждаваме се на приятелството между нас, което бяхме изградили по-рано. Когато майка е вкъщи, такова нещо е невъзможно; нейното присъствие изискваше непрекъснато тичане напред-назад в напразни опити да я задоволим, потиснати от неизбежното чувство за некомпетентност.