Първо, изработваме парапет за стълбата от страничната врата до задния двор. Работата на открито с добри инструменти и дъбов материал създава чудесно настроение.
По-късно след като прибираме лежащите столове и пускаме пръскачката в задната градина, стоим и гледаме втренчено залязващото слънце.
— Джони, защо не отидем до океана да погледаме залеза?
Веднага се съгласявам.
— Добра идея — може би това ще ни поразсее.
Татко влиза вкъщи за палтото си, а аз започвам да загрявам колата. Той излиза с мотоциклетните каски в ръка.
— Няма нужда да изкарваме колата, Джон; да идем с мотоциклета.
Слагаме каските и се спускаме до Венеция. На плажа татко се събува, навива крачолите на панталоните си и двамата се разхождаме по мократа ивица до океана. Обгърнато в мекото си злато, слънцето си отива бавно сред пурпурния залез. Океанът е спокоен: дълги вълни без напрежение и заплаха в тях. Отлив е. Последната слънчева светлина се отразява от мокрия пясък след оттеглянето на водата. И други хора се разхождат; някои тичат за здраве. Всеки се усмихва и поздравява. Наоколо подскача ирландски сетер. С него си играе младо момиче; то хвърля пръчки, камъни или мидени черупки над вълните. Това е момент, изпълнен с магия; шанс да забравиш колко труден може да бъде животът понякога.
Не говорим много. Наслаждаваме се на откраднатото удоволствие, незаслужено, непланирано…
Почти седем часът е, а още не сме приготвили вечеря. Предлагам да вечеряме в ресторант, известен под името „Бъфало Чипс“, досами „Ор Хаус“. Собствениците са същите хора и атмосферата там е горе-долу същата. Всъщност човек може да премине от едното място в другото по стълба и коридор отзад.
Отправяме се в тази посока и откриваме място за паркиране точно отпред. Полицаи проверяват личните карти за „Ор Хаус“ — събота вечер е. Мога да си представя колко странно изглеждаме на тези млади момчета — някакъв си чешит на петдесет и две години върху стар мотоциклет със седемдесет и три годишния си баща отзад. Двамина се приближават до нас, докато закрепвам мотоциклета.
— Надявам се, че вие двамата имате лични карти; тук не се допускат посетители по-млади от двайсет и една години.
Татко бавно смъква каската, все още е възседнал мотоциклета. Усмихва се.
— Ще ти кажа нещо, синко. От години се опитвам да си остана на двайсет и една. Това е четвъртият ми опит, но все още не мога да му хвана цаката.
Смеем се и си подаваме ръце. Обещават да наглеждат мотоциклета.
Оказва се, че ресторантът се е специализирал в сандвичи от пъстърма до пържола. Топлите сандвичи с говеждо печено са нещо изключително. Поръчваме два и кана бира. Тук сервират говеждото печено добре намазано с хрян. И двамата с татко страшно си падаме по хряна. Говорим за италианските продавачи на хрян по улиците на Филаделфия в миналото.
Тълпата тук е същата като в „Ор Хаус“. Цари атмосфера на смях и шеги, флиртове. След вечеря се прехвърляме през задното стълбище в „Ор Хаус“. Имаме късмет и намираме две места, издигнати високо до една от стените — оттук можем спокойно да наблюдаваме танцуващите. Вземам още една кана бира, седим и си пием сред истински хаос.
Виждам, че полицаите приближават към нас. Те се оглеждат за по-младите на вид посетители и проверяват личните им карти. Застават до масата ни.
— А, ето ги къде са.
Говори по-високият, едър млад човек с големи, гъсти, щръкнали мустаци.
— Знаех си аз, че вие двамата влязохте в ресторанта със задната мисъл да се вмъкнете тук.
Усмихва се.
— О’кей, дайте си личните карти, драги.
Татко го поглежда, усмихва се, после се смее на глас.
— Ще се наложи да ни изхвърлиш, синко, нямаме лични карти. Аз отдавна не шофирам, а синът ми живее в Париж, Франция.
Приятно ми е да виждам татко така горд и нападателен.
Смеят се и отминават. Бавно допиваме бирата си. Наближава единайсет часа; време е да си тръгваме. Поемаме към вратата. Славата на стария ни мотоциклет се беше разнесла и някои излизат да погледат как ще си тръгнем. Помагам на татко да си закопчее каската — ръцете му треперят. Закопчавам и моята, ритам стартера и този път моторът запалва веднага.