Пътуваме до къщи, обгърнати от приятен хлад, с отпуснати нерви. Татко вече се научи да се вози на мотоциклет: на завоите се накланя в правилната посока, не се бори с мен.
Когато на сутринта идва за закуска, забелязвам, че отново не се е обръснал. Не казвам нищо. Ще ходим при мама в два часа и дотогава ще бъде повече от очевидно, че не се е бръснал. Татко мие чиниите, аз мета. Когато свършваме с тези задачи, отиваме да подредим работилничката му.
Татко има едни от най-фините инструменти, които съм виждал. Закачени са по стената с нарисувани силуети в бяло, за да си проличи, ако не са на мястото си. Инструментите, които не са по стените, са поставени в метални кутии. Старата му дърводелска кутия е също тук, всичко е в пълен порядък, включително и чукът „Станли“ — с дървена дръжка, както и трите триона „Дайтцен“, две бичкии и трион за надлъжно рязане. Татко винаги е имал слабост към инструментите и нещо повече: умее да борави с тях. Сами по себе си те са красноречив разказ за живота и характера му.
Тук, в работилничката му, го питам как смята да съчетае посещението при майка с брадата си. Не може отново да повтори номера с хирургическата маска. Решението на татко е да й каже, че смята да си остави брада.
— Джон, тя си подстригва и боядисва косата, без да ме пита; защо аз да нямам право да си пусна брада, ако искам?
— Но татко, това ще я убие със сигурност.
Той ме поглежда иззад тезгяха си.
— Наистина ли мислиш така, Джони? Не искам да я убивам.
Това прозвуча така, като че ли беше обмислил проблема с подробности и в края на краищата беше решил все пак да не убива мама.
— Добре тогава, ще се обръсна. Ще изчакам, докато се пооправи, и тогава ще й кажа.
Прибираме се вкъщи и той се избръсва, преди да потеглим към болницата.
Глава 7
Продължаваме да се мъкнем с шейсет километра в час. Татко, изглежда, си мисли, че е във Франция и шофира оная негова таратайка — рено 4L.
Всъщност Америка наистина е дяволски голяма. Би трябвало да се разделим на пет или повече държави. Можем, например, на североизток да си организираме една превзета и стисната страна за пуританите и фалшивите либерали от Нова Англия, а някъде в центъра — сълзливо-сантиметална страна от фермерски тип; Югът може да бъде старомоден и робовладелски, за хора, които си падат по такива неща; Тексас ще се преобрази на военизирана, фашистка държава, а Калифорния с Орегон ще си остане страна на живота.
Ако следим картата, едва се придвижваме. Татко посочва с пръст град, наречен Гленууд Спрингс, и решава, че няма по-добро място за нощувка. Утре ще минем през Вейл, голям зимен курорт, използван от Форд като лично скривалище в годините, когато се е предполагало, че е бил президент. Околността тук е рядко красива: възрозови оголени скали с пурпурни нюанси; дори някаква синкава, почти черна скала.
Не спираме през целия следобед. Веднъж, ако щете ми вярвайте, той дори надвиши стоте километра в час.
Отново потънах в мисли за проклетото училище — може би се подготвях за предстоящата безкрайна, гадна дискусия.
„Училище — мъчилище“ — така го наричаме. Всички студенти изглеждаха толкова скучни, кротки, чудато наивни. А в същото време непрекъснато се сблъсквах с черни пояси, спечелени на състезания по карате, или шампиони по стрелба с лък или шах. Играх тенис с някакъв елегантен глупак от класа ми по биология и той ме обстрелваше с толкова силни топки, че не можах да му върна нито една. Това е достатъчно да създаде у всекиго комплекс за малоценност.
Мислех си, че в клас поне съм доста пред останалите. Задавах само интелигентни въпроси и преподавателите говореха директно на мен. Но когато се стигна до изпити, тези калифорнийски роботи ме изтриха като с мокър парцал: оказаха се сериозни конкуренти. Едва не се провалих първия семестър. Нямах представа как и колко да уча. Те учеха като луди, но по техния типичен небрежен калифорнийски маниер.
Знаеха чудесно как да си вземат изпитите. Умееха да учат резултатно за изпити. Не си даваха труда да учат нещо, което е малко вероятно да се падне. Освен това по някакви неведоми за мен пътища узнаваха какво ще се падне на изпита — абсолютни психо в това отношение. Естествено учеха само това, без да влагат кой знае каква мисъл в работата си над материала, и го предаваха разработено на изпитите.
В началото се мъчих да разбера всичко, което ми се преподава в клас. Задавах въпроси и се опитвах да мисля. Но в училището няма място за въпроси или мислене. Няма начин! Изпитите ангажират цялото ти внимание. Може би се предполага, че част от преподавания материал остава по стените на мозъците ни, след като го изстискаме обратно върху листовете хартия по време на изпити — мисля си по аналогия за изработката на гърнета в сухи гипсови калъпи.