Татко се обръща към лекаря.
— Искам да кажа, че се налага да ви запиша за хирургията, господин Тремънт.
Стоя зад татко и правя знаци с ръце като луд. Докторът не ми обръща внимание. Татко се оглежда за помощ и аз се опитвам да се усмихна. Исусе, не е лесно да се усмихваш, когато си изплашен до смърт! Сантана продължава:
— Да, има някакви израстъци, които трябва да махнем. Ще влезем през канала на пениса, както направихме днес. Няма да ви режем в обикновения смисъл на думата. Не се безпокойте, господин Тремънт, тази манипулация не е нещо особено.
Голяма работа е този лекар: „Не се безпокой!“ Татко вече е на път да припадне от ужас. Сгърчва се пред очите ми като изсушено цвете. Тоя Сантана, изглежда, е пропуснал всичките си лекции на тема „Поведение край леглото на болния“.
Сантана се усмихва и излиза. Татко стои като истукан и мълчи. Изглежда болезнено уязвим.
— Какво значи това, Джони — рак? Израстъци. Звучи като рак.
Изсмивам се, като че ли това е най-тъпото нещо, което чувам в живота си.
— Глупости, татко, нищо подобно! Мнозина влачат тези израстъци през целия си живот. Той ще ги изреже само за да е сигурен.
Съобразявам възможно най-бързо, опитвам се да го успокоя, да му вдъхна увереност, да го заблудя, да го изправя отново на крака.
— Това не е нищо друго освен малки кисти, татко, като майчините — знаеш колко пъти си ги маха. Затова наричат тази манипулация „цистоскопия“. Ако беше рак, нямаше да те пуснат да излезеш от тук днес: разтварят те веднага и те оперират.
Господи, не смея да го гледам в очите: изпълнени със страстно желание да ми повярва и… със страх. Дообличам го; ръцете му треперят твърде силно, за да може да завърже обувките си.
Влизаме в кабинета на доктора. Татко сяда, а аз заставам зад стола му. Сантана седи на бюрото си, все още преглежда рентгенови снимки. Напразно се опитвам да хвана погледа му.
Накрая вдига очи и казва:
— О’кей, господин Тремънт, записал съм ви за десети март; трябва да разрешим вашия проблем възможно най-скоро.
Това е след около две седмици. Татко седи на стола и кима с глава. Отново синдрома „шеф-работник“: говори шефът и каквото той каже, все е правилно. Въпреки че е изплашен до смърт, той клати глава и се усмихва с ръка над устата си — това е твърде познато.
Искам да кажа на Сантана какво мисля за грубия му начин на представяне на проблема, но по-важно да изведа колкото е възможно по-бързо татко от тук. Толкова ми е съвестно, че отново се прибираме, без да посетим мама, но ако отидем сега, тя веднага ще разбере, че нещо не е наред. Само това й липсва.
Какво трябва да направя сега? Иска ми се да говоря с Джоан. Но първо трябва да успокоя татко. Завеждам го вкъщи и наливам за двама ни по чаша гроздов сок. По телевизията дават някакво състезание. Татко седи в люлеещия се стол; не поглежда телевизора.
— Джони, кажи честно, мислиш ли, че е нещо сериозно?
— Татко, ако беше нещо сериозно, нима смяташ, че щяха да чакат цели две седмици? В никакъв случай. Имаш най-обикновена киста, нищо особено. Знаеш колко кисти изрязаха на майка. Това е направо нищо. Престани да се тревожиш.
Поне слуша какво му говоря.
— О, това е киста, само киста.
Включвам се веднага.
— Разбира се, една нищо и никаква киста, няма причина за тревога.
Лъжа на поразия. Не знам нищо сигурно; кой знае какво ще излезе, но няма да допусна да се тревожи така през следващите две седмици.
Опитваме се да гледаме телевизия. На екрана група хора седят един върху друг в нещо като гигантски триизмерен модел за игра с квадратчета. Светват разни кутийки и те отговарят на най-различни въпроси. Татко си повтаря тихо:
— Само киста, това е нищо. Няма нищо тревожно, само киста.
От време на време обръща главата си, поглежда колата през прозореца и ми се струва, че вижда нещо, но той се обръща към мен и ми се усмихва:
— Това е само киста. Няма нищо тревожно. Съвсем нищо.
Иска ми се да мога да докарам този задник Сантана да стои тук и да гледа всичко това. Отново повтарям на татко лъжата за цистоскопията — правят го само за да търсят кисти. Не знам защо всъщност го наричат така, но се радвам на съвпадението на корена на двете думи…
Най-сетне той започва да се отпуска, от време на време дори се усмихва естествено. Заемам се с вечерята и приготвям два огромни бифтека. Пием бира, а после — кафе. Храним се с удоволствие. Татко истински се наслаждава на вечерята си. Постепенно идва на себе си, възстановява самочувствието си, възвръща си загубени позиции.