Опитваме се да водим — доколкото е възможно — мъжки разговор. Не е лесно да се разговаря с него. Не само защото сме баща и син, а и защото той е водил затворен живот и няма много опит.
Скоро след вечеря татко си ляга; напълно е изтощен. Седя във всекидневната и прехвърлям каналите. Попадам на някакъв стар филм, който наистина харесвам — „Това стана една нощ“, с Кларк Гейбъл и Клодет Колбер. Едва ли някога е бил създаван по-романтичен филм от него.
Имам нужда от обич на жена, от любов. Самотен съм, не просто напрегнат — истински самотен. Има нещо в общуването с жена, във взаимното удоволствие, в споделянето на най-естествената част от живота. Събра ми се повече от месец самотен сън, без някого, с когото да го споделя, сам в празното легло.
Заспивам на люлеещия се стол и се събуждам призори. Не съм си събул дори обувките. Това не съм аз. Вземам душ. Избърсвам педантично всички стени и оставям ваната без петънце. Така се живее с мама. Човек прекарва времето си в проверки за петънца и случайни косми зад себе си. Това е историята на детството ми: непрекъснат напрегнат опит да избегна обвинения и разправии.
Обработвам татко да не казва на мама за предстоящата му операция; убеждавам го да ме остави да й го съобщя внимателно, да й дадем колкото е възможно повече време. Сетне, малко преди той да тръгне за болницата, ще й кажем, че ще му махат киста.
Когато майка се връща вкъщи, отново я слагам в средната спалня. Бях наел специален матрак, прикрепен към помпа, за да я предпазва от получаване на декубитус. Бях се погрижил и за кислороден комплект, за всеки случай. Този път сме готови за всичко. Ще й меря кръвното, ще следя пулса и температурата й. Е, не може да се каже, че спалнята е интензивно отделение, но в домашни условия е подходяща. Спокойно, но настоятелно говоря на мама за необходимостта да се успокои и да не се напряга. Този път изглежда изпълнена с желание да се подчини.
Сега се е запалила от идеята за общо тържество по случай годишнината от сватбите ни. Предполагам, че го е измислила, докато е лежала на онова легло в болницата. Златната сватба на родителите ми беше преди три години, двайсет и пет годишнината от сватбата на Джоан и Марио — през януари, а през юни ще се навършат двайсет и пет години от нашата сватба с Врон. Майка е решила да се вдигне шум по случая, докато съм тук, няма значение, че жена ми е в Париж. Джоан е на мнение, че това може да й помогне: това са точно нещата, които обича. За тържеството по случай петдесетгодишнината им, сестра ми бе ушила за мама сватбена рокля. Имаше църковна служба, подновяване на клетвите, всичко, което се прави в такъв случай. Не присъствах; пръскането на пари по този начин ми изглеждаше глупаво. Сега обаче се чувствам виновен.
Два дни преди операцията на татко всички се обличаме официално. Марио, татко и аз сме с костюми и бели ризи. Джоан и мама са в сватбени рокли. Джоан приготвя триетажна торта, върху която поставя фигурки на младоженци — запазила ги е от сватбената си торта. Пази и другите украшения от сватбата си: сребърни звънчета и ленти от бяла крепирана хартия. Украсяваме с тях трапезарията.
С Марио се редуваме да правим снимки с полароид. Снимаме се как си пъхаме в устата парчета торта. Упорито се преструваме, че Врон е с нас. (Джоан и Врон се омъжиха с една и съща рокля: нашата сватба беше само пет месеца след тази на сестра ми и Врон спести разходите за рокля.)
Естествено Джоан все още я пази и сега е с нея. Застава извън обсега на камерата и тъпче парче торта в устата ми. Тъй като апаратът е полароид, виждаме снимките веднага. Като че ли е случайно, но Врон я няма на нито една снимка. Марио ме снима с протегната ръка, като че ли я държа около раменете на Врон. Заявява, че никой няма да разбере измамата; но в крайна сметка на снимката изглеждам така, като че ли съм си поставил ръката около раменете на някой невидим.
Правим това във вторник вечерта, а татко трябва да влезе в болница в четвъртък. Сега си мисля, че може би майка ми е имала някакво предчувствие. Не сме си и представяли, че наистина ще я вдигнем от легло, а после ще я върнем обратно в него все още със сватбената й рокля и пак ще й правим снимки… Не искам и да помисля какво би казал доктор Коу за всичко това.
Опитах се да се противопоставя на идеята двамата да спят отново заедно в общото им легло, но татко обеща да се държи прилично; почти съм готов за спешното й завръщане в болницата. Разбира се, на сутринта мама знае за предстоящата операция на татко; той не е могъл да си държи устата затворена. Мъча се да го оправдая, като си повтарям, че е трудно да пази тайни след повече от петдесет години семеен живот.