Тя иска да знае всичко. Казвам й, че има киста, че в урината му е имало кръв и съм го завел на лекар. Повтарям, че няма нищо сериозно, просто киста на пикочния му мехур, която откриват при цистоскопията.
Мама затаява дъх, когато споменавам за цистоскопията; знае много добре какво се крие зад тази дума. От раждането ми има неприятности с пикочния си мехур. Нещо, което никога не ми разреши да забравя: „Ти унищожи вътрешностите ми.“ Спомням си колко виновен се чувствах като дете, колко пламенно желаех да не съм го направил. Стотици пъти съм чувал за моята „голяма глава“. Гледах се в огледалото и ми се струваше, че главата ми е поне два пъти по-голяма в сравнение с главите на нормалните хора. Наистина нося шапка номер седем и половина, но не може да се каже, че съм макроцефален.
Като последица от раждането ми пикочният мехур на мама пада ниско и се налага да бъде шит. Той винаги е бил малък и периодично се е налагало да бъде разтяган, много болезнена манипулация.
Раждането ми е било силна травма за нея — тя заявява на баща ми, че не желае да има повече деца. Едно е достатъчно, и тя вече си го има. Той трябва да я остави на мира. И двамата са много консервативни католици, така че употребата на противозачатъчни средства е изключена.
Отначало татко се примирява, а и няма избор: тя така го наплашва. В продължение на около шест месеца остават непорочни. Тогава живеят заедно с чичо Ед и леля Мери. Роден съм в началото на ноември и през цялата зима майка ми е простирала пелените ми навън и ги е оставяла да замръзват: така се е борила срещу бебешкото изриване; през първите три месеца съм имал колики.
Но татко е нормален човек с по-силно либидо. Нещо, което разбрах едва напоследък. След шест месеца той се връща от работа и подава на майка нещо, обвито в хартия. Вътре се намира красиво изработена дървена щипка за пране — не от типа с пружина, а от стария тип, с притискане. На татко му се удава дърворезбата и от тази щипка той е измайсторил малка мъжка фигура. Тя има ръце, крака, пръсти — всичко. На къс хартия е написано: „Това е типът мъж, от който ти имаш нужда. Аз съм друг.“
Майка ми схваща подтекста. Тя запазва тази щипка и бележката към нея през целия си живот — те се намират в шкафа й от кедрово дърво, където държи всичките си ценни вещи — детски книжки, свидетелства за раждане, детски, военни и спестовни бонове.
Но тя продължава да се страхува и успява да изкопчи информация за някакво противозачатъчно средство от госпожа Хънт. Защо това не е в противоречие с изискванията на църквата, а използването на презерватив е, не ми е ясно. Но тя е само на осемнайсет години. Все още ме кърми, така че няма вероятност да забременее.
Мама пие лъжичка белина всяка сутрин. Само след няколко дни аз придобивам зеленикаво-болнав вид, а не мога да си представя как се е чувствала тя. Когато изпадам в конвулсии, се втурва с мен на лекар. Той не може да разбере какво става. Пита я с какво ме храни. Майка му казва, че само ме кърми и ми дава съвсем малко бебешка храна. Лекарят решава да провери млякото й. Пита я какво яде, пита я дали напоследък не прекалява с пиенето. Тя му признава, че взема белина. Обзалагам се, че докторът е откачил.
Веднага щом спира това чудновато противозачатъчно средство, аз се оправям. Не знам какво са правили след това. В продължение на три години не забременява, така че сигурно са вземали някакви мерки. Ако татко е слагал презерватив, преди да си легне с нея, майка вероятно просто се е преструвала, че не знае за това.
Човек чете за тези неща във всички ирландско-американски романи, но историята се повтаря непрекъснато. Никой не иска да се научи. Хората сякаш са мазохисти.
Но да се върна на въпроса. Майка ми наистина знае много за цистоскопията и въпреки това не е така паникьосана, както предполагах. Татко обаче е обхванат от безумен ужас.
През деня, в който закарвам татко в болницата за изследвания и предоперационна подготовка, майка изпада в плачливо настроение и Джоан остава с нея вкъщи. Отвеждам татко в стаята и му помагам да подреди дрехите си в гардероба. Показвам му къде е тоалетната и му помагам да облече болничната нощница. Говоря с някои от сестрите, опитвам се да им обясня колко е изплашен, но те се държат чисто професионално. Изслушват ме, но си имат своите задължения и са твърде заети, за да могат да се занимават поотделно с всеки пациент.