— Кажи ми сега истината, Джаки. Има ли нещо наистина сериозно? Рак ли е?
Обикновено съм доста добър лъжец, но мама усеща, когато я мамя.
— Майко, ще ти кажа, ако има нещо сериозно! Лекарят ме увери, че са извадили кистата, и това е всичко!
Това е близо до истината, но знам, че тя все още е изпълнена с подозрение.
Джоан се връща. Татко я разпитвал и тя му повторила думите ми. Той ги приел и е доволен, че всичко е приключено.
Майка настоява да види татко. Невъзможна е: едва от седмица е вкъщи, а иска отново да се връща в болницата. Двамата с Джоан се предаваме; ако иска по този начин да се самоубие, добре! Сестра ми трябва да се върне вкъщи, за да приготви вечеря. Казвам й, че ще се справя.
Приготвям вечерята, като през цялото време внимавам майка да не дойде от спалнята си да провери дали нейният син-идиот няма да подпали кухнята.
Не коментира поднесената храна, нито се оплаква. След вечеря се връщаме в нейната спалня и тя ми казва как иска да се облече. Изваждам дрехи от чекмеджета и закачалки. Казва ми, че ще се облече, докато измия чиниите. Бърша кухненската маса, когато я чувам да си влачи крака в банята. Телефонирам в болницата и питам дали могат да ни осигурят във фоайето инвалидна количка.
Когато поставям слушалката, майка излиза от банята. Няма да повярвате, че е болна. Тя е майстор на заблудата. Косата й е тупирана и носи обувки с високи токове. Порозовяла е от удоволствие; външният вид за нея е от голямо значение. Почти съм готов да се обадя отново и да се откажа от поръчаната инвалидна количка. Ще изглежда смешно да я тикам в количка по болницата, когато тя излъчва такова самочувствие.
Но камуфлажът минава само в началото. Забелязвам как пребледнява под ружа. Помагам й да седне на люлеещия се стол.
— Седни тук, майко, и се успокой. Взе ли валиум?
Кима с глава. Не мога да разбера дали го е взела или не.
— Носиш ли си дигоксин?
Изважда от чантата си шишенце. Не говори; прекалено е уморена или има болки. Мама наистина има силен характер.
Отивам да загрея колата; изкарвам я в двора. Затварям вратите и сядам вътре; натискам педала на газта, давам на мама шанс да се успокои. Влизам и виждам, че се е изправила; помагам й да влезе в колата. Не иска да пътува полегнала отзад, държи да седи отпред. Изважда си слънчевите очила, които обикновено използва, когато дреме, и си ги слага. Браво, чудесна идея! Ще бъде добре, докато не направя нещо внезапно, за да я стресна.
Карам като на погребение сред шофьори, които бързат да се приберат след работа. Няколко души надзъртат да видят какво става и защо този ненормалник кара в дясното платно с двайсет километра в час. Виждат само една възрастна дама с възможно най-тъмните слънчеви очила, която седи изправена на предната седалка, безучастна към всичко. Опитвам се да говоря с нея, но тя мълчи. Най-сетне разбирам, че просто се мъчи да не се разплаче. Може би мама е магьосница; това би обяснило много неща.
Инвалидната количка ни чака; помагам й да седне в нея, минаваме през паркинга, край рецепцията, стигаме до асансьора. Майка обръща глава.
— Джаки, страх ме обзема само от това, че пак съм тук. Когато си помисля, че съм болна, веднага пред очите ми изскачат негри и японци.
Стигаме до етажа на татко и аз се надявам, че той спи или е под упойка. Ако само е възможно да види, че е добре, и да си ходим…
Вкарвам я в стаята му и веднага забелязвам, че нещо не е наред. Изпитвам силно желание да обърна веднага инвалидната количка и да изкарам майка от тук. Бих го направил, ако самият аз не изпадам в лек шок.
Татко е буден. Не можете да си представите колко буден е само! Очите му са широко разтворени, така че зеницата му е като синьо петно в бяло море. Поглежда ни, но не ни познава. Мачка чаршафа между пръстите си, вторачен във вратата. Отивам бързо до него и хващам ръцете му; те са леденостудени. Поглежда ме за миг — нищо; загледани в нищото зеници. Обръща се и трепва, когато край вратата минава сестра.
Поглежда ме отново и устните му започват да треперят. Цялото му тяло трепери; опитва се да говори. Навеждам се над него, като се опитвам да разбера какво казва. Гласът му пресеква от страх.
— Какво е това? Какво е това там?
Разкъсан съм между желанието си да изведа майка навън и да го успокоя.
— Нищо, татко. В болница си и всичко е наред. Ти си добре.
Поглежда ме с недоверие. Майка е до мен. Успяла е някак да се измъкне от количката и сега протяга ръце край мен. Навежда се и целува татко. Отговаря й със силно свити устни, като целувка на дете, трагикомично подобие на целувка. Майка още не плаче; шепне му в ухото.