Обяснявам случилото се. Етридж влиза в ролята си.
— А-а, господин Тремънт, такива неща са нещо обикновено. Доктор Сантана знае какво прави; той е добър млад хирург. Ще отида да видя баща ви тази сутрин, дълго време ми е бил пациент. Освен това и двамата сме от Уискънсин. Ще трябва да приемете фактите, господин Тремънт; това може да е началото на сенилност.
С една дума, сервира ми глупостите на Сантана.
— Толкова бързо, доктор Етридж — внезапна сенилност? Никога не съм чувал за подобно нещо.
— Е, господин Тремънт, знаете, че той вече забравяше.
Продължавам да атакувам.
— Но, доктор Етридж, преди операцията всичко му беше в ред, а сега… почакайте само докато го видите.
Правя пауза, той не казва нищо.
— Доктор Етридж, ще имате ли нещо против да ви придружа при посещението ви в болницата тази сутрин?
— О, не, не е необходимо. Ще го видя на сутрешната визитация и ще ви телефонирам следобед.
Прекъсва.
Казвам на майка, че съм говорил с доктор Етридж и че според него всичко ще се оправи, няма защо да се безпокоим. Разбира се, тя иска да види татко.
— Не, мамо, докторът казва, че не трябва да ходим в болницата сега; той има нужда от почивка и успокоителни лекарства. Тази операция стресна татко, разтревожи го много; възрастен човек трудно понася нови натоварвания.
— Джаки, ако само го вземем вкъщи — сигурна съм, че тук ще се оправи.
Убедена е, че ако не е в болницата, той ще бъде добре. Тя ще се грижи за него — нещо, с което е свикнал, няма „да го опипват разни негри“.
— Майко, ти не можеш да се грижиш за него. Ако го вземем вкъщи, аз ще трябва да правя това, а съм сигурен, че няма да се справя по-добре от хората в болницата.
В четири часа доктор Етридж най-сетне се обажда.
— Господин Тремънт, видях баща ви; сега той наистина изглежда объркан. Говорих и с доктор Сантана, той смята, че сте поставили под съмнение професионалната му преценка.
Точно това ми трябваше.
— Доктор Етридж, доктор Сантана направи груба грешка, като каза на баща ми, че е болен от рак, независимо от многократните ми предупреждения да не прави това предвид неестествения страх на баща ми от тази болест. Резултатът от грешката му сега е налице. Баща ми изпада в това състояние веднага след като доктор Сантана му казва, че е болен от рак.
— Господин Тремънт, това са решения, които се взимат от нас, лекарите. Ако вашият баща е в нашата болница, вие ще трябва да ни имате доверие по тези въпроси.
Следва цяла реч на тема „ние си знаем работата“. Слушам, докато се изчерпи.
В този момент съм готов да се откажа от Етридж, Сантана, Перпечуъл Хоспитъл, цялата тази каша и да започна отново. Но не го правя; прекалено съм бесен, несигурен и изплашен.
Татко е в болницата вече пети ден. Прекарвам колкото е възможно по-дълго време с него. Джоан ме сменя при майка. Говоря с доктор Сантана всеки ден и той става все по-нервен. Не изпускам ден да не поставя въпроса за специализиран преглед от невролог и психиатър, за провеждане на специализирани наблюдения. Разучавам нов екземпляр от „Мърк менюъл“, който купих от книжарница за медицинска литература, търся някакво логично обяснение на това, което се случи с татко.
Изправен съм срещу персонала на болницата като срещу каменни стени. В същото време се опитвам да поддържам спокойна атмосфера около майка вкъщи, като постоянно я уверявам, че всичко се развива чудесно.
В болницата непрекъснато ми повтарят, че татко ще се възстанови, щом се съвземе от шока. Но той си остава в своето тревожно, объркано, отдалечено някъде извън реалността състояние. Губи контрол и над физиологичните си нужди. Не може да се храни сам, а е много трудно да го храни човек. Няма никакъв апетит и започва бързо да линее. Напълно се затваря в себе си.
Сестрите са твърде заети, за да имат време да му подадат достатъчно храна. Поемам храненето; те, явно, нямат нищо против. Могат да минат и два часа, докато погълне половината от сравнително малка порция. По-лошо е от хранене на шестмесечно бебе. Захапва лъжицата така, че е трудно да се извади. Върти глава. През по-голямата част от времето го чакам да преглътне. Държи храната от едната или другата страна на устата си, както катеричка трупа лешници в склада си; понякога я изплюва. Избягва погледа ми или се втренчва в лъжицата или в нищото, но не и в очите ми. Говоря му за храната, за мама, за Джоан, за всичко, за което се сещам, но той не реагира.