Тикам количката през паркинга и с усилие го вкарвам в колата. Той изобщо не разбира какво става.
Налага се едва ли не да го пренеса на ръце през вътрешния двор, да изкача онези стъпала и да го внеса в къщата. Той слага единия си крак пред другия, но те не поемат никаква тежест върху себе си; отстрани изглежда като че ли се опитвам да накарам някаква гигантска кукла да върви. Носи старата си пилотска шапка и тя се изкривява на една страна. Той кима и шепне нещо, без да разбира къде всъщност се намира.
Решавам да го облека в дрехите, които обикновено носи вкъщи. Всъщност, той не е болен, само омаломощен. Сигурен съм, че ако възстанови усета за собственото си аз, ще дойде на себе си. Отвеждам го в задната спалня, настанявам го във фотьойл и го обличам. Избирам леки памучни панталони, жилетка и му слагам другата шапка, онази, която му купих за рождения ден.
Той вдига ръка, хваща шапката и я хвърля на пода. После едва не пада от фотьойла, когато се навежда да я вземе. Слагам я отново на главата му. Този път я оставя на мира. Мисля си, че може би това ще подобри кръвообращението и подмлади някои неврони в мозъка му. Хващам се като удавник за сламка.
Завеждам го във всекидневната и му помагам да седне в неговия стол-люлка. За мен е утеха да го видя на този стол след дните, когато бе вързан за стерилното болнично легло. Не знам дали това е добро за него, но е от голямо значение за мен. Държа на външния вид на нещата вероятно твърде много; това е може би причината, поради която съм художник: мога да преработвам нещата, които виждам, така както на мене ми се иска. Надявам се, че ако се държим и живеем като че ли нищо не се е случило, той може отново да се върне в релсите на нормалния живот.
Влизам в кухнята и започвам да приготвям традиционния обяд на родителите ми. Той се състои от запечен сандвич със сирене, десетина бисквити „Риц“ и чаша бира. Снова между кухнята и всекидневната, за да го проверявам. Той си седи, вторачен в стенния часовник над телевизора. Занасям сандвичите във всекидневната и слагам сгъваема масичка между неговия стол и този на мама. Докато тичам напред-назад, татко на няколко пъти се привежда, като че ли се кани да стане, но люлеещият се стол го връща назад. Включвам телевизора и намирам една от техните любими шоупрограми, „Разплаканата Ани“, както ги наричат те. Татко се вторачва в екрана с празен поглед. Привежда се леко напред, протяга ръка, сякаш се опитва да хване нещо във въздуха. Прави това движение няколко пъти, после се отказва.
Поставям чашата бира в ръката му. Поглежда я, поглежда мен. Като че ли между нас няма никаква връзка, като че ли не сме от един и същ биологичен вид, камо ли да сме роднини. Виждал съм циркови номера с шимпанзета, обучени да пият от чаши и да се хранят от чинии. Те ми изглеждаха по-близо до човешкия род, отколкото баща ми сега. Той се е вторачил в чашата бира, без да знае какво да прави с нея. Хващам ръката му, с която държи чашата, и бавно я вдигам до устните му; ръцете му са студени и треперят. Леко накланям чашата така, че бирата да се излее в устата му. Част от течността изтича от ъглите на устата му, но все пак той поема малко и преглъща. Смъквам ръката му и изчаквам да видя какво ще направи.
Нищо. Вземам чашата и намествам в ръката му половин сандвич. След това отново сгъвам в лакътя и я придвижвам до устата му, но той не разтваря устни. Челюстите му са здраво стиснати.
Отказвам се и нарязвам сандвича на малки квадратчета; така имам по-голям късмет. Той отваря уста, за да поеме хапките, дъвчи и преглъща. Така успявам да го накарам да изяде половин сандвич. Вкусен е — от онези, които той обича. Опитвам отново с бирата. Този път е по-лесно, но той още не е схванал разликата между ядене и пиене; опитва се да дъвче бирата и едва не отхапва ръба на чашата. Следващия път ще я налея в пластмасова чаша.
По телевизията дават „Сити Хоспитъл“. Това е едно от любимите предавания на родителите ми, но сега нямам никакво желание да го гледам. Татко като че ли не забелязва нищо; очите му следят само движенията и цветовете. Прехвърлям няколко канала, докато откривам шоупрограмата на Дайна Шор. Татко гледа телевизия по начина, по който един нормален човек гледа калейдоскоп. Той следи движението, чува звуците, те му действат успокоително.