Смъквам дрехите и му навличам пижамата. Не се бори с мен, нервен е и непрекъснато се движи, но ми разрешава да му вдигам ръцете и краката. Много е чувствителен или моите движения са били по-груби, защото няколко пъти — докато му събувам панталоните или му пъхам ръката в ръкава на пижамата — той простенва или изсумтява, като че ли съм му причинил болка.
Издърпвам двата стола и го полагам в леглото. С голям труд успявам да го накарам да се отпусне назад. Вторачва се в розовия таван, очите му са широко разтворени, почти не мига, сякаш наблюдава с напрежение нещо много важно.
Мисля си, че може би възприема отпускането в леглото като изключително важно събитие; може би е загубил способността си да се ориентира в пространството. Може би фактът, че когато е легнал по гръб, вижда нещата под друг ъгъл, го изпълва с безпокойство, защото не може да приеме изменения им вид. Все едно да обърнеш кинокамера право нагоре. Опитвам се да се поставя на негово място.
Очите му започват да следят танцуващите светлини и сенки по тавана с такава концентрация, като че ли това е цял един нов свят, почти толкова интересен, колкото странно променения свят при лягането му по гръб. Вижда нещата по начина, по който ги вижда едно бебе. Ако не ставаше въпрос за собствения ми баща и аз не бях толкова емоционално обвързан, всичко, на което бях свидетел, би могло да бъде наистина омайващо. Поразително е да се наблюдава как приема света около себе си. Вероятно вижда фигури, сенки, цветове и движения в някакъв оригинален, личен план, по начина, по който един художник се опитва да възприема света и никога не успява.
Подпъхвам завивките под него, скръствам ръцете му над гърдите. Поставил съм мушама за маса под чаршафа; не знам какво да правя с електрическото одеяло. Ако уринира през нощта, може ли да се убие, като направи късо съединение?
Махам електрическото одеяло и го покривам с две обикновени одеяла от кедровата ракла. Давам му обичайните лекарства, като добавям пет милиграма от маминия валиум. Казвам „лека нощ“ и се моля наистина да е лека.
Обличам си пижамата в страничната стая и отивам във всекидневната. Търся нещо за четене; единственото, което намирам, е онзи противен вестник на Хърст „Херълд Игзаминър“. Приготвям си лека вечеря, отпускам се в люлеещия се стол и изчитам няколко статии за убийства, изнасилвания и комунистически заговори за разрушаване на американския морал. Половин час по-късно отивам да видя как е татко. Внимателно надзъртам през леко открехнатата врата, като се опитвам да не вдигам шум. Няма го!
Не мога да повярвам на очите си. Отварям широко вратата и светвам. Леглото е празно! Стаята е празна! Втурвам се по коридора и поглеждам в банята. Никой! Поглеждам в средната стая, но и там го няма. Изчезнал е! Спирам се за миг и се опитвам да дишам спокойно. Поглеждам в кухнята, връщам се във всекидневната.
Не знам какво ме кара да погледна накрая под леглото — и го намирам там. Не спи. Лежи и тихичко стене. Би трябвало да го чуя, когато влязох първия път в стаята, но тогава бях оглушал от напрежение. Той стене и се опитва да се обърне по корем. Легнал е настрана, пружината на леглото притиска рамото му и той не може да се обърне.
Опитвам се да го хвана за краката, но той рита. Не мога да го обърна по гръб, защото е заклещен. Опитвам се да го тегля за ръката, но той започва да стене по-високо. Самият аз се заклещвам там, отдолу; усещам, че ме обхваща клаустрофобия. Измъквам се някак си, отдъхвам и започвам отново.
Страх ме е да издърпам леглото — може да го притисна под него. Опитвам се да повдигна единия край, задържам го така известно време, като се надявам, че той ще се обърне по корем. Но когато внимателно отпускам леглото, оказва се, че татко се е обърнал настрани и е притиснат здраво от пружината. Стене по-високо и пъшка от болка. Бързо вдигам леглото.
— Обърни се, татко, обърни се! — крещя аз и отново пускам леглото. Стенанията му преминават в писъци. Боя се, че ще го смачкам. Повдигам леглото. В крайно неудобна позиция съм, имам дископатия и не знам колко дълго ще да издържа.
Придърпвам с крак един стол към себе си и отпускам леглото върху него. Облян съм в пот и цялото ми тяло трепери. Сядам на пода, за да се поуспокоя.
Поглеждам: той лежи свит там долу, но леглото вече не е върху раменете му. Не мога да разбера дали спи, но поне вече не стене. Мисля си дали да не изтегля покривките от леглото, да го увия с тях и да го оставя там. Ако е заспал, в никакъв случай не искам да го будя. Тази стая е топла, а килимът е дебел.