Пускам грамофона; този път слушаме Гай Ломбардо.
Татко съсредоточено изследва масата, краката, фигурите по покривката и, разбира се, килима. Непрекъснато се навежда опитвайки се да докосне пода. Докато мия чиниите го завързвам леко с колана на хавлиения му халат. Нищо друго не можах да измисля.
Точно когато пускам чиниите в гореща вода, поглеждам го и виждам, че се накланя заедно със стола. Изтичвам бързо към него, но преди да го достигна, той пада с глух удар на пода. Гледа ме удивено, сигурно си мисли, че съм застанал на главата си. Не се опитва да стане, само хленчи.
Чувствам се ужасно. Развързвам го и го изправям. Оглеждам го и виждам голямо черно-синьо петно на бедрото и друго на лакътя му. Не съм знаел, че възрастните са толкова чувствителни на удар. Хората ще започнат да си мислят, че бия баща си.
Денят е великолепен, слънчев и топъл. Измивам чиниите и извеждам татко на двора. Родителите ми обичат да седят там на слънце; това е сбъднатата част от мечтите им. Внимателно го настанявам в един от шезлонгите от червено дърво, изработени от него. Облякъл съм го с жилетка, сиви панталони, къси чорапи, черни обувки; нахлупил съм му шапка на главата. Ако човек го гледа отстрани, излегнат там, никога не би помислил, че нещо не в ред.
Отпускам се в шезлонга до него и започвам да говоря. Опитвам се да си спомня всичко от детството, свързано с него. Задавам въпроси, изчаквам го и след като не получавам отговор, продължавам. Говоря за братята му, за сестрите му, за родителите му, за всичко, което знам за живота му. Имам чувството, че той започва да се вслушва, но не мисля, че разбира. Слуша така, както може да слуша едно куче или едно бебе.
Затварям очи и се вслушвам в звуците. Улавям монотонното бръмчене на насекомите, тихото цвърчене на дроздовете. Чувам затръшкването на външната врата; навярно Джони отива да нахрани пиленцата, преди да тръгне за училище. По-добре е да занеса ведрото.
Минава повече от час, той се раздвижва и се опитва да говори. Навеждам се към него. Говори с дълбок, глух глас със силно заекване.
— Ще побеснеят, ако продължаваме да стоим тук. Къде е собственикът на тази къща?
Говори невероятни неща и все пак това са няколко логично свързани думи. Но те разбиват сърцето ми. Той построи тази къща, гвоздей след гвоздей, от основите до покрива, той положи основите й, той прокара електричеството, канализацията — всичко. Сега мисли, че тя принадлежи на друг. Не е в състояние да защити единственото видимо доказателство, че някога е бил жив и деен човек.
Той протяга трепереща ръка и леко, много нежно ме потупва по коляното; едва усещам докосването му. Вдига отново глава, поглежда наляво и надясно, после небето. Изглежда като че ли души въздуха по начина, по който американският мармот прави това на Сретение Господне, както винаги съм си представял. Той отново се навежда към мен и шепне възбудено.
— Ще ни изритат от тук, преди да се усетим! Хайде да си тръгваме.
Слагам ръка върху неговата и се опитвам да го погледна в очите; зениците му са разширени, но той не ме вижда.
— Отпусни се, татко, ти си собственикът на тази къща. Никой няма да ни изхвърли. Всичко, което виждаш, е твое.
Той ме гледа крадешком; слаба, трепереща усмивка се появява на лицето му. Не знам точно какво ми казва с нея: „Ако е така, не е ли чудесно?“ или, може би „Ти си луд“.
Това е единственият ни контакт през цялата сутрин. През останалото време говоря главно на себе си. Някога татко бе монтирал малка система с говорител, свързана към грамофона във всекидневната, за да се слуша музика и на двора. Отивам и зареждам плочи на Бинг Кросби, Пери Комо и хавайска музика. Родителите ми страстно обичат хавайски мелодии. Слушаме Бинг Кросби и неговата „Суит Лейлъни“, после нещо за колибка сред тревата. Татко като че ли се отпусна; дори задрямва на няколко пъти. Но като се събуди, изпада в същото нервно треперене.
Приготвям обяд в два часа; успявам да вкарам в него по-голяма част от бирата му и цял сандвич. И аз съм гладен, изяждам два сандвича и изпивам две чаши бира. Полудявам от скука. Това звучи ужасно, но е истина. Не знам как издържат тези, на които това им е професия. Толкова е обезкуражаващо, а по природа не съм от най-търпеливите.
В три часа го връщам в спалнята му. Заспива отново с ръката ми върху крака му. Безпокоя се какво ще правим през нощта.
Тази вечер успявам да накарам татко да се нахрани добре, но според мен не поема достатъчно течности. Страхувам се да не стигне до дехидратация. Не е лесно да го накара човек да пие, а той определено има диария. Опитвам се да му дам горещ шоколад, но едва не го изгарям в резултат на неговото треперене и моята несръчност.