Отива да посети татко и мама, но не ги намира вкъщи. Използва възможността да пусне прахосмукачка и да измие един-два прозореца. После започва да се безпокои. Предположила, че сигурно пазаруват, напоследък те рядко излизали с друга цел — но едно пазаруване не би могло да продължи толкова дълго.
Отива с колата си до местния супермаркет и ги намира в алеята пред него. Мама седи на пейка близо до „Лъки Маркет“ с побеляло лице. Татко, напълно объркан и отказващ да повярва в това, което става, безцелно опакова и разопакова направените покупки в багажника на колата.
Лицето на мама изплашва Джоан. Закарва ги вкъщи с тяхната кола, като оставя нейната на паркинга. Вече у дома, оставя татко да прибира покупките и веднага откарва мама — въпреки протестите й — в Перпечуъл Хоспитъл. Мама е хипохондричка и обича около нея да се въртят лекари, но мрази болниците.
В болницата веднага установяват, че има сърдечна криза. Вкарват я незабавно в интензивното, включват я към апаратура за дозиране на лекарствени средства, слагат й интравенозни системи, кислородна маска, дават й транквилизатори и антиагреганти.
Още през първата нощ в болницата тя получава масиран инфаркт. Ако един инфаркт е неизбежен, отделението за интензивна терапия е най-доброто възможно място за него. Съобщават на Джоан, че състоянието на мама е тежко — едва ли щяла да оживее, ако не била в болницата. Резултатите от последните изследвания още не са известни, но в болницата са сигурни, че сърдечната недостатъчност е резултат от увреждане на долната лява камера.
Все пак не е мъртва, но прогнозите на лекарите съвсем не са оптимистични.
Отиваме право в дома на родителите ми. Джоан ме е повикала, за да се грижа за татко. Стори ми се необяснимо по-загрижена за него, отколкото за мама. Аз изпитвам същото. Не зная защо и двамата бяхме израсли с чувството, че тя винаги може да се грижи сама за себе си. Убедени сме в това, въпреки че е безсмислено. Вероятно е само защитна реакция.
Татко ни чака пред входната врата. Сигурен съм, че е скачал на крака и е поглеждал към улицата всеки път, когато е дочувал приближаване на кола. Здрависваме се; мъжете в нашето семейство нямат навика да се прегръщат. Баща ми не плаче, но очите му са насълзени, а лицето му има жълтеникав оттенък. Нервен е, ръцете му треперят.
Настанява се на люлеещия се стол до вратата, а аз занасям чантата си в средната стая. Баща ми изглежда някак болнав и много по-слаб в сравнение с последния път, когато го видях. Трябва да е било преди две години. Всъщност не е остарял или отслабнал, но не е жизнен.
По пътя Джоан ме предупреждава да избягвам да говоря за болестта на мама, защото баща ми е изплашен до смърт.
Настаняваме се в гостната и изпиваме по чаша отвратителен гроздов сок, с който родителите ми заместват виното. Купуват го в големи дамаджани и го преливат в гарафа от оловен кристал. Според мама така е по-изискано. Всъщност питието не е толкова лошо, ако е придружено със сандвич с препечено сирене, но е адски сладко, навярно би се харесало на човек, който не обича вино; представлява нещо средно между сладолед с газирана вода и коктейл „Манхатън“.
Седим и разговаряме. Татко все още не е бил в болницата — Джоан го е излъгала, че посещенията са забранени. Ето защо, когато тръгвам за там, се промъквам през задната врата и изкарвам колата на родителите си от вътрешния двор. Тя е рамблър, модел 1966, и е навъртяла около четирийсет хиляди километра. Ето една кола на единайсет години, която има вид на току-що излязла от магазина. Държат я покрита с найлон, дори седалките са застлани с полиетилен. Има климатична инсталация и какво ли още не. Когато я караш, сякаш се озоваваш в миналото. Движи се много плавно, защото има автоматични скорости и е изключително мощна за малка кола. Татко я купи по времето, когато все още се интересуваше от автомобили, и обяви, че това е последната му кола, която ще кара след пенсионирането си. Въпреки че на времето рискува, изборът му се оказа много сполучлив. Автомобилът е страхотен, боядисан е в черно и изглежда модерен с класическата си линия.
Влизам във фоайето на болницата и симпатична жена ми обяснява как да отида до интензивното отделение.
Убеден съм, че хората никога не могат да свикнат с болниците, нито да се чувстват удобно в тях — може би само лекарите и сестрите правят изключение. Болничните заведения неизменно ни напомнят за болката и смъртта.
Но тази болница е някак по-различна, по-модерна. Коридорите са застлани с мокет и отнякъде звучи музиката на Музак. Няма ги типичните бели плочки и блестящите полирани, излъскани подове, които действат потискащо. Тук дори не мирише на болница; имам чувството, че съм попаднал в луксозен хотел. Когато влизам в асансьора, разнася се мелодичен звън; на всеки етаж звучи Музак — една и съща успокоителна музика, която се носи без прекъсване отвсякъде.