Продължаваме пътуването си, избягваме всички големи градове. Щом веднъж излезеш от магистралата, попадаш веднага в местното движение. Нито един от тези градове нямаше с какво да събуди интереса ни. Когато човек е живял в Париж повече от петнайсет години, трудно му е да се впечатли от Абилин, Канзас, дори и Дуайт Айзенхауер да е прекарал детството си там. Най-многото, за което човек може да се надява, е град като Денвър — той е лъскава западняшка имитация на Чикаго, който пък прилича на Ню Йорк, а той от своя страна — на Париж, или Рим, или Атина, или Лондон.
Спираме за вечеря — отново пици. Все пак не сме яли пица повече от двайсет и четири часа. Поръчваме си и голяма зелена салата — и двамата имаме запек. Салатата е по-скъпа, но определено се нуждаем от нея. По-късно намираме мотел, доста отдалечен от магистралата.
Спрели сме в характерен за Средния Запад град: самостоятелни къщи с веранди, всичко от дърво и камък, тротоари.
След вечеря излизаме на разходка. Хората от верандите ни оглеждат любопитно.
Скакалците или щурците по дърветата или тревата вдигат страхотен шум. Звукът е като от повреден електрогенератор: специфичното бръмчене се носи наоколо.
В края на града виждаме осветено бейзболно игрище с множество коли, паркирани около него. Били никога не е играл бейзбол. Той дори не знае названията на позициите. Ако му кажа „шортстоп“, това ще бъде китайски за него. Като нищо ще си помисли, че е някакъв вид безалкохолна напитка или дезодорант за мъже.
Като дете умирах за бейзбол. Годината за момчетата на нашата улица не се състоеше от пролет, лято, есен и зима, а от бейзбол, футбол, баскетбол и хокей на лед. Пускахме хвърчила, карахме ролкови кънки и плувахме някак между другото, вмъкваме ги в редките паузи между четирите основни сезона.
В края на февруари аз вече съм в мазето: упражнявам се с бухалката и топките. Веднага след стопяване на снега излизахме навън, с часове хвърляхме топки срещу стъпала, възстановяваме точността на зрението и ръцете си. Бяхме си измислили различни игри с топки за тенис срещу циментови стъпала. Лятото беше сезонът на бейзбола. Играехме по цял ден — от закуска и до девет вечерта, докогато можехме да виждаме топката в мрака.
Всеки ден правехме три или четири бейзболни игри, всяка една с право на девет удара за всеки отбор. Втората игра обикновено се провеждаше по обяд — това беше времето на онези, които не бяха в основните отбори. Да си носиш обяда със себе си, означаваше да признаеш поражението си: сигурност, че няма да бъдеш избран да играеш в редовното време.
Сутрин обличах стария си изтъркан бейзболен екип, увенчан с бейзболната ми шапка, наливах вода в шише от мляко, закачах ръкавицата си на края на бухалката, пъхах топка в джоба си и отивах на бейзболното игрище. Там винаги можеше да се намери група, готова за игра. Всяка сутрин се подбираха играчи за двата отбора; рядко играехме с едни и същи момчета; но и винаги сме имали повече желаещи от необходимите за формиране на два отбора — конкуренцията беше жестока. Процесът на избиране представляваше сериозен изпит: въртене на бухалка над главата три пъти и начина на хващане на бухалката. След оформяне на отборите, на невлезлите в тях нещастници се възлагаха допълнителни дейности: отбелязване на точките, посредничество, гонене на домашни птици от игрището и тичане след изтърваните топки.
Интересно бе и намирането на най-подходящото място на избраните вече играчи — как се установяваше къде можеш да бъдеш най-добър според своите умения и способности. Отначало хващах, защото не бях достатъчно пъргав или бърз да играя в маркираното пространство на игрището — не можех, и да удрям добре, за да играя в полето извън игрището или в дясната му част. От друга страна, не бях достатъчно силен и за да хващам добре. Когато Рей Цигенфус се премести в нашия квартал, почти веднага разбрах, че дните ми в отбора са преброени. Рей беше силен и бърз, и можеше и да удря! Можеше да удря достатъчно добре, за да играе в полето извън маркираното игрище, но той искаше да хваща. Мики Муленс беше също много добър на хващане: двата отбора се попълваха и за мен оставаше да гоня кокошките или да нося обяд на играчите.
Взех моите грижливо спестени пари от Коледа и си купих първата истинска бейзболна ръкавица. Упражнявах се в докосване на играч с топката — минах през всички възможни комбинации, правех това денем и нощем в продължение на седмици. Можех да се протягам и сграбчвам с ръкавицата, както гущер хваща мухи. Това беше единственото място в игрището, за което можех да се боря.