Двете рамене на буквата U представляват дълги коридори. Инвалидни столове създават атмосферата на това място; неръждаема стомана и напрегнати лица, бледа, сбръчкана кожа, бели коси, всички в халати. Пробивам си път до офиса.
Дамата там ме осведомява, че обитателите на този вид така наречени оздравителни домове са седемдесет процента жени — мъжете умират млади. Имам късмет, защото през следващите четирийсет и осем часа се очаква да умре някакъв мъж; татко можел да заеме неговото място.
Пита ме дали искам да видя стаята, но аз нямам смелост за това. Показва ми друга, същата като тази. Изглежда като малка стая в мотел с легло с високи странични прегради врата към коридора и прозорец към паркинга. До прозореца в инвалидна количка седи мъж.
Казва ми още, че ще предупреди в болницата кога могат да преместят татко; болницата ще се погрижи за докарването му с линейка. Информирам я за катетъра и питам дали могат да го махнат веднага щом стане възможно, без татко да загуби правото си да ползва медицинската си застраховка към Перпечуъл Хоспитъл.
— Не се безпокойте, тук ние вземаме решения и лекарите ни проявяват голямо разбиране.
Искам да вярвам, че ще бъде така.
Господи, чудесно е отново да бъда навън. Поглеждам слънцето, пресичам тревната площ, част от една почти неподвижна сцена със статисти в инвалидни колички, разпръснати сред поляна с цветни лехи. Стъпвам леко, чувствам се пълен с енергия. Пъргаво скачам в колата, форсирам мотора и излитам от паркинга — нещо, което живите трупове в градината никога повече няма да направят…
Вкъщи ме посреща майка — тя идва към мен, като влачи крака. Започва, преди да успея да отворя уста. Не е съгласна татко да отиде в дом за стари хора. Не е ли възможно да наемем болногледачка, която да живее тук и да се грижи за татко? Можем да я настаним в задната спалня.
Ето нещо, за което не бях помислил. Надявах се, че най-сетне всичко е уредено и хоп… изскача нещо ново. Сядам да поема дъх, слушам я, кимам, опитвам се да мисля по въпроса.
Обаждам се на Джоан. Това е най-добрият начин да й съобщя какво става, без да бъда прекъсван. Около телефона има нещо като магия. Хората не се изслушват, ако се опиташ да им разкажеш нещо. Същото е и когато говориш с някого в стаята. Обаче никой не прекъсва някого, когато говори по телефона. Обяснявам положението на Джоан, включително и номера с катетъра. Тя се съгласява с всичко.
— Помни, Джак. Това не е краят на света. Ако не ни хареса, винаги можем да го вземем оттам.
Съобщавам й новата идея за болногледачка вкъщи. Джоан казва, че ще говори с майка. Подавам слушалката на майка и отивам в спалнята, просвам се на леглото, вдигам слушалката на апарата там и слушам.
Сестра ми отново хваща бика за рогата. Вече е измислила как да представи нещата по-приемливи.
— Виж какво, майко. Дали татко ще бъде в болницата или в този дом, няма значение — единствената разлика е, че домът е по-близо до нас. Той ще получава медицинско обслужване — нещо, което ние не можем да му осигурим. Удобно е за посещения. А докато е там, ще започнем да търсим болногледачка, която да остане вкъщи. Не е възможно да намерим някого за една нощ, нужно е време. Ще се обадим на Католическата здравна агенция.
Връщам слушалката на място и се опитвам да се отпусна. От напрежението през целия ден чувствам, че нещо става с кръвното ми налягане. До леглото има чаша вода и една таблетка от маминия валиум. Вземам я, опъвам се на леглото и чакам.
Учудващо е колко бързо започва да действа. Може и да си въобразявам, но имам чувството, че кълбото, в което съм се свил, като че ли започва да се развива. Упорито пълзящите нагоре вечни безпокойства по границата с подсъзнанието ми отстъпват и избледняват. Не ми се спи — просто се отпускам.
След разговора с Джоан мама идва при мен. Изглежда, докато е вървяла през хола, е променила отново вижданията си по въпроса. Започва с това как никой не го е грижа за възрастните хора.
— Дори и да има човек пари, единственото, което искат, е да те затворят някъде с напълно непознати. По-рано не беше така. О, съвсем не! Със сестрите ми се грижехме за моята майка цели седем години, а тя беше парализирана. После, когато умря, се грижехме за баща ни. И човек не може да разчита на посещение или поне на телефонно обаждане от внуците си, дори и след като си имал два инфаркта и съпругът ти умира в болницата; и да искат, не могат да проявят по-голямо безразличие. Никой не го е грижа за тебе, когато остарееш.