Тя не плаче, само изрежда тези факти, сякаш повтаря някакъв вид литания. Не мога да споря с нея.
Все още съм под въздействието на валиума. Слушам я, но нейните неоснователни оплаквания не ме дразнят; почти се наслаждавам на изпълнението й. Чувствам се като много издигнат гуру, готов да пръска съвети над света.
На следващия ден Джоан започва да търси подходяща сестра. Майка е готова да плаща осемнайсет долара на ден, осигурява стая и храна; но тя никога няма да намери болногледачка за тази цена.
Освен това тя поставя куп условия. Медицинската сестра, която влезе в дома й, трябва да бъде католичка, да не е черна, мексиканка или кубинка. Майка поставя кубинците в специална категория. Всъщност не може да бъде човек с чужд акцент, както и твърде млада или твърде стара. Търсим грозна жена под петдесет, която може да участва в конкурс за светици. Радвам се, че това е задължение на Джоан, не мое.
Решавам да прекарам колкото е възможно по-дълго в оздравителния дом. Искам да знам как ще се грижат за татко там. Чувал съм за малтретирането, повишените дози успокоителни, занемаряването. Надявам се, че до седмица-две Джоан ще намери сестра.
На следващата сутрин от болницата съобщават, че татко е изписан за Котидж Вила. Ще бъде закаран там преди обяд. Казвам новината на майка, давам й закуска и отивам в Котидж Вила.
Внасят го с носилка на колела. С катетъра е. Вървя до носилката, докато го закарат до стаята му. Помагам на сестрата да го настани в леглото. Той е неспокоен, прави резки движения с главата си, сякаш напрегнато наблюдава всичко, но всъщност не възприема нито хората, нито предметите около себе си. Не ме разпознава и не реагира на гласа ми.
Санитарите започват да разнасят обяда. На картона на татко пише, че трябва да бъде „хранен с лъжица“. Приятна мургава жена с едно кафяво око и едно почти зелено се заема с тази задача. Повдига горната част на леглото; татко е със задържащ ремък, прикрепен към кръста и китките му. Тя отваря кутиите с храната, като през цялото време му говори с мек, приятен глас. Прочела е името му в картона, но го произнася „господин Трумън“. Коригирам произношението й. Тя пита за първото му име и започва да го храни, като го нарича „Джак“, за да привлече вниманието му. Очите на татко са приковани в нейните; отваря и затваря уста, когато тя докосне устните му с лъжицата, преглъща автоматично.
— Точно така, Джаки, ти си добро момче; хайде сега да хапнем малко моркови.
Тя има мелодичен глас и чудесно тяло. Питам се защо работи тук, как ли възприема всички тези стари хора. Надявам се, че съумява да изпита поне малко съчувствие към тях, да си внуши, че си струва да се грижи за тях.
Стоя от другата страна на леглото, наблюдавам процеса на хранене, опитвам се да събера полезни за мен и татко сведения. Тя ми се усмихва между отделните хапки и ние разговаряме.
Успява да натика някакъв яйчен крем в устата на татко.
— Не е нужно да висите тук, ако не искате. Мога спокойно да нахраня баща ви. Той не ми създава никакви неприятности.
— Преча ли?
Усмихва се.
— О, на мене не ми пречите — щом искате, гледайте. Нямам нищо против.
Говоря с татко, докато тя го храни. Не ми обръща внимание. Очите му са насочени към момичето, а усилията му са концентрирани в храненето. Започва да отваря уста веднага щом поглъща храната — дори преди тя да докосне с лъжицата устните му.
Гледам я. Ръцете й са закръглени, но не са пълни; бялата й униформа свети от чистота и приляга плътно към тялото й. Тя е ушита от много лека материя, почти прозрачна.
Когато приключва с храненето, я питам може ли да изведа татко да поседи малко на двора.
— Мисля, че това ще бъде чудесно.
Освобождаваме ремъците, които го придържат към леглото, увиваме го добре в халата му и го прехвърляме на инвалидния стол заедно с бутилката му за урина. За нея има приспособление за прикрепване под седалката. Изглежда по-добре седнал.
Бутам инвалидния стол по коридорите. Придобил е навикът да стои с отворена уста и увиснала долна устна — така чуждо за него… Една от татковите характерни черти е била стиснатата му уста и стегната челюст. Сега, с тази отпусната долна челюст, с нацупено свити устни, отпуснати надолу глава и очи, надничащи изпод веждите, той е като Чарлс Лафтън в ролята на капитан Блай. Не прилича на себе си…