Том има палатка и спални чували в колата си. Иска ми се да мога да отида с тях.
Ползвам телефона в спалнята. Обаждам се на няколко приятели медици. Единият от тях е декан на факултета по медицина. Описвам му накратко случилото се и го питам дали познава някого в Перпечуъл Хоспитъл, когото да ми препоръча. Не познава никого. Все пак познава някаква жена в болницата Уодсуърт Дженеръл и ми предлага да й позвъня. Името й е доктор Смит: специалист по вътрешни болести и урология. Разрешава ми да използвам неговото име.
Обаждам се и на приятел в Цинцинати — неврохирург. Макс изслушва цялата история. Казва ми какви точно неврологични процедури трябва да се следват. Предлага ми да дойде на място, ако нещата се влошат.
Обаждам се на доктор Смит в Уодсуърт. Цитирам името на приятеля си от факултета по медицина и й представям накратко проблема. Тя е много отзивчива, обещава да запита колегите си за някой наистина добър в тази сфера и да ми позвъни след половин час.
Петнайсет минути отбивам словесните атаки на майка. Телефонът звъни, тя бързо вдига слушалката.
— Търси те жена, Джаки.
На телефона е доктор Смит. Открила е добър специалист в Перпечуъл на име доктор Адам Чад. Млад е, но всички горещо го препоръчвали. Благодаря й и й обещавам да изразя писмено високата си оценка за нейната отзивчивост пред Йенс. Затварям телефона, поемам дълбоко дъх и телефонирам на Перпечуъл. Питам за доктор Чад. Секретарката му отговаря, че той ще ми позвъни по-късно.
След това информирам майка, че Етридж вече не е лекуващ лекар на татко.
— Но, Джаки, татко ти ще получи припадък. Знаеш колко харесва доктор Етридж. Той е личният доктор на баща ти повече от петнайсет години.
Човек никога не знае как майка ще реагира на дадено съобщение. Обяснявам й какво се е случило в дома. Казвам й, че татко не получава нужното лечение. Признавам, че току-що съм говорил с приятели медици и те са ме насочили към добър лекар.
Тя иска да знае как е реагирал Етридж. Казах за обвинението си, че просто оставя татко да умре, без да се опита да направи нещо за него. Това й звучи убедително и сега е на моя страна. Телефонът звъни.
На телефона е доктор Чад. Представям се и обяснявам, че баща ми е пациент на един от оздравителните домове на Перпечуъл. Споменавам, че ми е препоръчан от доктор Смит. Питам го дали ще включи и татко към пациентите си.
Пита ме кой е лекуващият му лекар сега. Казвам, че го е оперирал доктор Сантана, но от петнайсет години е пациент на доктор Етридж. Вече съм говорил с доктор Етридж и имам съгласието му за смяната на лекуващия лекар.
Чад не се ангажира в момента, но казва, че ще прегледа медицинските данни, събрани за татко, и ще говори с доктор Етридж. Това е достатъчно за мен. Етридж ще има да се вайка и да дрънка глупости, но ще иска да се освободи от случая.
Сядам пред пишещата машина в средната спалня. Вкъщи имаме електрическа и ми е нужно време, докато започна да удрям буквите на старата, висока „Ъндърууд“ с по-голяма сила. Най-добре мисля: първо, когато използвам метла с дълга дръжка; второ, когато съм с четка за рисуване в ръка; и трето, когато съм седнал пред пишещата машина.
Опитвам се да събера всичко, станало с татко, както и това, което съм забелязал. Преписвам го още веднъж, за да го свържа логически. Побира се на десет страници, изписани от едната страна. Самият факт, че съм го извадил извън себе си и го гледам напечатано, е истинско облекчение за мен.
Телефонирам на приятел от студентските години. Сега той практикува частно в Санта Моника. Уреждам си среща с него.
Мисля дали да се обадя на Джоан, решавам да не го правя. Още не съм готов да изслушам или приема какъвто и да е спокоен съвет или логично обяснение на нещата.
На следващия ден отивам на среща със Скоти, мой приятел адвокат, бивш състудент по изкуствата. Той е по-затлъстял и по-посивял от мен, изглежда остарял. Предполагам, че и аз му изглеждам стар — един плешив Арчи Бънкър. Времето е жестоко. Майка много често казва, че „третата възраст не е за пъзльовци“; нито пък средната, ще добавя аз. Нито една от човешките възрасти не е за малодушници…
Скоти преглежда написаното от мен. Задава някои въпроси, взема си бележки. Поглежда ме изпитателно нагоре, когато свършва, тупва листата върху бюрото си.