Следва нов сценарий на тема „Какво ми казаха лекарите“. Ако те наистина говореха толкова надълго и нашироко с нея, както тя твърди, сигурно нямаше да й остане време за сън, нито пък те щяха да могат да си вършат работата в болницата.
Всички те са толкова впечатлени от вътрешната й сила: имала волята на наполовина по-млад от нея човек. Майка ми вероятно приема това твърдение като обида — никой, макар и наполовина по-млад от нея, не може да има нейната воля.
Но си признава, че е изплашена.
Следващата стъпка е режисурата:
„Не споменавай нищо на баща си за инфаркта! Кажи му само, че имам някаква женска болест.“
„Той ще се сети, че имах хистеректомия. Просто му кажи, че отново имам проблеми.“
Тази идея й харесва.
„Каквото и да му кажеш, Джаки, в никакъв случай не споменавай думата «рак»: тя го плаши до смърт.“
Не ми е ясно какво общо има ракът с цялата история, но се съгласявам с кимване. Ще говоря с Джоан и ще решим какво да правим с татко. Нямаше начин да държим дълго в тайна инфаркта й. Има съществена разлика между един инфаркт и хистеректомия. След инфаркт дори и човек да остане жив, той автоматично се превръща в сърдечно болен за цял живот.
Няма никакъв смисъл да изтъквам сега това на мама. Оставам още малко и я наблюдавам: от време на време идва в съзнание, мята се неспокойно. Случайно прекъсва връзката с един от мониторите — веднага в стаята се втурват три сестри. Божичко, колко са бързи!
Майка ми е изключително активен човек дори и в съня си — нервна е и прави резки движения. Сестрите ми казват, че изтръгва кабела на монитора за четвърти път. Този път само дето не го заковават към ръката й: прикрепят го с лейкопласт от лакътя до китката. Тръбичката за системата също създава проблеми.
Тръгвам си. Не съм в състояние да заплача. Твърде съм обезпокоен и напрегнат. Майка ми напомняше старо, ударено от мълния дърво, повалено на пътеката.
Върнах се вкъщи решен да надяна маската на най-голям веселяк: в нашето семейство аз съм шутът, комедиантът, клоунът.
Знам какво се очаква от мен: човек се вживява в роля като тази. Оставям бащината си кола в горната част на уличката и се прибирам пеша. Обикновено я паркирам в алеята пред къщи или във вътрешния двор. Татко ме посреща на вратата.
— Къде е колата, Джони?
— Татко, бях в болницата. Когато отидох там, майка беше опаковала нещата, готова за тръгване. Докторът й е казал, че трябва да си почине добре, така че сега е на път към Палм Спрингс. Дадох й колата и се върнах с автобус.
Жестоко е — татко вярва на всичко. Радва се, че майка е добре, но е смаян от това, че е отишла в Палм Спрингс без него. Джоан минава покрай мен и поглежда към улицата.
— Джак, ти си невъзможен! Колата е само на няколко метра оттук. Не му обръщай внимание, татко, той е смахнат.
Справяме се някак с положението. Имам нужда от време да дойда на себе си.
Телевизорът работи и аз се намествам в маминото кресло. Гледат мач между „Ейнджълс“ и „Оукланд“. Разбира се, печели „Оукланд“. Татко осъзнава, че съм бил в болницата, и се опитва да прикрие раздразнението си.
— Как ти изглежда тя, Джони? Добре ли е според теб?
И веднага добави:
— Кога ще се върне вкъщи?
— Вече е добре, но ще трябва да постои малко в болницата. Изпраща ти поздрави и много целувки.
Не пита какво й е. Като че ли не иска да знае. Поглеждам към дивана, където седи Джоан: тя слага пръст на устните си.
Гледам мълчаливо телевизия: „Оукланд“ води с пет точки.
Сестра ми става, посочва първата от спалните отзад и излиза.
Джоан ме чака. Давам вид, че отивам в тоалетната, и излизам от стаята. Марио и татко не ме и поглеждат. Влизам и тихо затварям вратата зад себе си. Джоан се е изтегнала на леглото, аз сядам на пода.
Като деца двамата с нея живеехме в свой измислен свят, борейки се с това, което се нарича ограниченост. Ограниченият човек винаги подозира всичко необикновено, непознато, нетрадиционно, а една от основните му максими е щом нещо не е практично, значи то не е добро.
Джоан има пет деца. Тя е родена да бъде майка, една от невероятните жени, които действително играят с децата си. И не само когато са малки, но през цялото време. Има двайсет и четири годишен син, завършил с отличие Йелския университет — а тя все още играе с него. Човек може да ги завари в двора да се забавляват с топчета или да стрелят с въздушна пушка.