Започвам подготовката, когато татко промърморва нещо неясно, после проговорва. Приближавам се до него, за да чувам. Обръща се към мен — сега вече говори съвсем ясно.
— Ед, какво ще правим?
Отново съм Ед.
— Не знам. А ти какво мислиш, че трябва да направим, Джак?
— Не мога да понеса мисълта, че ще загубим старата ферма. Това е родният ми дом, не искам да живея в Маната и да ходя на градско училище. Знам, че това хич няма да ми хареса.
Изкачвам.
— Да, Джак, така е.
Озъртам се крадешком, за да се уверя, че никой не ни чува. Наблизо няма никой.
— Какво стана, Ед? Татко винаги е работил толкова много. Излиза на полето преди изгрев и работи до тъмно дори и през зимата.
— Така е, Джак.
Татко се втренчва в мен, сякаш се опитва да види истината за онези далечни дни през мъглявината на времето.
— Къде е сбъркал, Ед? Защо сега трябва да продава на чичо Бил? Не мога да разбера.
Връща се към нещо, за което почти нищо не знам. Дядо ми продава фермата си и отваря магазин в Маната, но на мене винаги се казваше, че се е преместил в града, за да могат момичетата да учат в гимназията там. Не съм знаел, че е продал фермата на брат си. Кимам усърдно, надявайки се той да продължи. Едва чувам последните изречения, произнесени почти шепнешком: гласът му заглъхва като радиостанция.
— Никога няма да разбера това, Ед. Татко е добър фермер, той не иска да отваря магазин. Никога няма да стане добър търговец.
И с това се приключва. Татко седи, вторачен в скута си, ръцете му са обърнати с дланите нагоре. Изчаквам една-две минути, после се връщам към рисунката си. Татко изглежда така, като че ли ще се разплаче. Продължавам да работя. Завършвам ескиза и започвам импасто. Искам да успея да завърша цялата картина с едно позиране.
Почти съм приключил със смесването на боите, осигурявам малко светлина в пенумбра, когато излиза Алиша. Тя е в градските си дрехи, отива си, работният й ден е приключил. Спира се и поглежда над рамото ми.
— Ти наистина си го хванал, господин Тремънт. Художник си, не си измисляш! Никога досега не съм познавала истински художник!
Спирам, дръпвам се назад и поглеждам нагоре. Слънцето е ниско зад нея, виждам светлина между краката й през найлоновата рокля. Не носи комбинезон. Забелязва погледа ми и кръстосва крака, както стои права зад мен.
— Искаш да ме нарисуваш?
Смее се и слага ръка зад главата си.
— Мога да стана чудесен модел, нали? Едва ли срещаш често момичета с моя тен и с едно зелено око.
Тя наистина е великолепна в светлината на залязващото слънце.
— Бих те нарисувал с удоволствие, Алиша, но какво ще каже госпожа Кеслер?
Ретуширам леко носа на татко.
— Не тука, о, не! Старата госпожа ще изпадне в истерия. Ще трябва да дойдеш у дома. За малката Джесика ще бъде удоволствие да гледа как истински художник рисува майка й.
Смее се отново, но остава с кръстосани крака.
Прибавям малко охра на фона над главата на татко. Прекалено съм възбуден, за да се съсредоточа върху лицето. Поглеждам го. Няма представа какво става: самият аз не знам. Тя сигурно ме взема за страхотен мухльо.
— Е, добре; не дръж баща си тук твърде дълго. Захладнява.
Вдигам глава и й се усмихвам — тя стои там, на фона на залеза.
— Ще го прибера скоро, Алиша. Желая ти приятна вечер. Ще се видим утре.
Тя ме поглежда: зеленото й око сякаш ме пронизва.
— Правилно.
Тръгва и отново ме поглежда. Смее се.
— До утре.
Гледам я как се отдалечава; движи се грациозно дори и с ниски обувки. Не откъсвам поглед от нея, докато завива към паркинга.
Завършвам картината си след половин час. В нея има нещо толкова тъжно, безвъзвратно отминало. Определено няма да я покажа на мама. А е добра, дори твърде добра…
През следващата седмица ходя по два пъти на ден в дома да храня татко. Майка се чувства сравнително добре, но е влудила Джоан с изискванията за болногледачката. Започва да изглежда безнадеждно, след като говори с дванайсет и майка обърна палци надолу за всяка една от тях.
Майка се опитва отново да върши всичко сама у дома, а аз се стремя да я възпирам и това отнема по-голяма част от времето ми. Един ден се връщам и я заварвам да плеви задния двор. Заявява, че не може да гледа цветята на татко, задушени от плевели. Освен това тя плеви седнала, и то само лесните плевели. Какво може да направи или да каже човек? След този случай, между две хранения на татко, се налага да се заема и с плевенето.