Мокър съм от пот. Сестрата си е заминала и в стаята е само Алиша. Тя ми подава палтото, после се сгушва в мен. Повдига глава и ние се целуваме — дълбока, жадна целувка. Устните ми са безчувствени и сухи; не мога да почувствам нищо.
— Надявам се някой да ме обича така, както ти обичаш баща си.
Намятам сакото си. Потната риза прилепва към тялото ми.
— Той е чудесен човек, Алиша. Заслужава да го обичат. Ти също, Алиша.
— Ела да ми кажеш как е. Ще дойдеш ли, Джак?
Кимам. Знам, че няма да отида. Умът ми е някъде другаде, разкъсан между тази линейка и Париж.
Обръщам се и хуквам по коридора. Скачам в линейката и се понасяме към болницата. Сирената вие, светлината й се върти. Отново правя сърдечния масаж, докато обслужващият линейката нагласява кислородния апарат и подготвя интравенозно вливане на нещо, което ми прилича на прост солен разтвор. Когато закрепва иглата и пуска разтвора във вената на татко, отново ме сменя. Челото му е покрито с пот. Шофьорът ми дава знак и аз се прехвърлям на мястото до него.
— Как да стигна от тук до Перпечуъл? Заблудил съм се.
Поглеждам през прозореца и установявам, че не сме на магистралата! Намираме се на булевард „Вашингтон“, твърде далеч от болницата. Ориентирам го. Той ми казва, че не са редовна линейка на Перпечуъл; онези били на спешни повиквания. Твърде съм изплашен, твърде уморен, твърде вбесен, за да коментирам. Поглеждам часовника си, докато чакаме на червено: движим се бързо. Но ако бяхме поели по магистралата, сега вече щяхме да сме в болницата.
Когато пристигаме, виждам, че са готови да ни приемат. Пренасят татко в едно от помещенията за спешни случаи с доктор и две сестри; те издърпват завесите около леглото му. Казват ми да чакам навън, в чакалнята. Професионалистите са поели случая; подчинявам се. Опънат съм като струна.
Непрекъснато се питам дали татко изобщо ще дойде в съзнание. Сигурен съм, че не може да живее дълго след тази криза. Питам се още до каква ли степен е увреден мозъкът му; не знам колко дълго е лежал в леглото си, преди да го намеря.
Половин час по-късно докторът излиза. Поканва ме в малка стая. Решавам, че ще ми съобщи за смъртта на татко. Подготвен съм. Винаги идва моментът, в който човек е готов да се предаде.
— Как е той, докторе?
Класическият въпрос, тъпият въпрос.
— Състоянието му е критично, но все още е жив. Можете ли да ми кажете точно какво се случи?
Информирам го за подробностите, но всъщност и аз не знам какво точно се е случило. Лекарят е млад, вероятно на специализация тук; взема си бележки, докато говоря. Пред него са картоните и диаграмите на татко. Лесно ми е да си представя, че дежурство в „Бърза помощ“ в събота вечер не е желано от лекарите и едва ли се поема от специалисти.
Докато преповтарям случилото се, усещам, че отново започвам да се влудявам. Повтарям вбесен за не знам кой път, че баща ми не може да живее извън болница, и го информирам, че вече съм заявил това на доктор Етридж, но той се е отнесъл с безразличие. Впускам се в гневно оплакване за загубата на време поради грешката на шофьора на линейката. Лекарят непрекъснато си води записки, после вдига глава, поглежда ме.
— Не се разстройвайте допълнително, доктор Тремънт, вие и без това сте пренапрегнат.
Трудно ми е да се контролирам, изчерпан съм напълно. И точно в този момент си спомням за семейство Мок. Поглеждам часовника си и установявам, че съм закъснял с цял час. Питам лекаря за телефон. Осведомява ме, че има в чакалнята.
Обаждам се на Пат и Санди и им казвам за случилото се. Те проявяват истинско съчувствие, а аз имам крещяща нужда от протегната приятелска ръка. Започвам да осъзнавам какво фактически е станало. До този момент бях твърде зает да се боря, нямах време да мисля.
Обаждам се на Джоан. Съобщавам й нещата толкова внимателно, колкото мога. Мълчи известно време. Когато започва да говори, разбирам, че плаче.
— Двамата с Марио ще дойдем в болницата, чакай ни. Още не се обаждай на майка.
Връщам слушалката на мястото, но не ми се иска да изляза от телефонната кабина. Ограниченото й пространство е единственото нещо на света, с което имам сили да се справя в този момент.