Най-сетне излизам и сядам в чакалнята. Не знам какво да чакам — да, Джоан. Отново се появява младият лекар. Изглежда уморен, но не така мрачен. Мога да се закълна, че му е порасла половиндневна брада само докато проведох двата телефонни разговора. За нищо на света не искам да съм лекар. Той не сяда, така че и аз оставам прав.
— Господин Тремънт, засега баща ви е вън от опасност. Ще трябва да направим повече изследвания, за да поставим диагноза. Премествам го в интензивното. А вие се приберете вкъщи; тук с нищо повече не можете да помогнете.
Оглежда ме внимателно. Сигурно изглеждам адски зле; поне това разчитам в очите му.
— Дойдохте тук с линейката, нали? Искате ли да ви повикаме такси?
Клатя отрицателно глава.
— Обадих се на сестра ми. Ще дойде всеки момент. Тя ще се погрижи за мен.
Гледа ме втренчено още няколко секунди.
— Добре тогава, почивайте си тук и ако се почувствате зле, обадете се на някоя от сестрите. Не се безпокойте за баща си, сега той е добре. Доктор Чад ще ви се обади сутринта.
Джоан и Марио пристигат петнайсет минути по-късно. Тя сяда до мен. Очите й са зачервени от плач. Марио играе ролята на невъзмутимия мъж, но диша тежко, а кожата му под брадата има синкав оттенък. Отново разказвам всичко.
Джоан иска да види татко. Знам защо; страхува се, че той ще умре, преди да го е видяла за последен път. Тя упорства пред сестрата, която накрая отстъпва и вика лекаря. Той се обажда в интензивното и обяснява положението.
— Можете да се качите за няколко минути, но той е в безсъзнание и няма да разбере, че сте при него.
„Исусе — стена наум, — вие нищо не знаете, докторе. Той нямаше да разбере, че сме при него, дори и да беше в съзнание.“
Отиваме в интензивното. Не се чува музиката на Музак. Може би дават почивката на уредбата през двата почивни дни на седмицата. Може би пускат тази музика само в часовете, разрешени за посещения. Интензивното отделение обаче е същото: малки помещения, отворени към голям център с монитори.
Посрещат ни миризмата, потискащата тишина, блясъкът на апаратурите. Завесите пред стаята на татко са дръпнати и ние едва виждаме очертанията му в тъмнината. Спокоен е, сякаш е мъртъв, но диша нормално. Все още е на система, катетърът отново е поставен, към носа му е прикрепена тръбичка за кислород. Изглежда като един от мъжете в капсула във филма „2001 година“. Няма вид на човек, който е още на този свят. Толкова е измършавял, че бузите му са хлътнали. Като мумия е: жълтеникав, балсамиран край бреговете на Нил.
Джоан отива до леглото и го целува по челото, прокарва гальовно ръка по главата му. Когато го целувам и го галя, усещам, че кожата му е суха като пергамент, копринено гладка. Джоан плаче, после се обръща и се вкопчва в мен. Обгръщам я с ръце, притискам я към себе си; тя се разтърсва от ридания. Те освобождават нещо в мен и аз не мога да се сдържа. Гледам над главата й и плача.
Сестрата идва. Извежда ни навън и ние бавно минаваме под ярките светлини, заобиколени от черни лица в бели униформи. Джоан все още се държи за ръката ми.
Когато стигаме до фоайето, казва, че иска да отиде до тоалетната. Аз също влизам в мъжката тоалетна. В огледалото изглеждам като изрязана фигура от хартия, като че ли около главата ми има някакво празно пространство, в което тя някак не приляга, сякаш съм част от лошо направен фотомонтаж. Стоя там, вторачен в собствения си образ, и топлата вода тече над ръцете ми. Все още съм облян в пот.
Марио ни откарва вкъщи. Докато стигнем, и двамата сме възстановили горе-долу контрола над себе си. Джоан иска тя да каже на мама. Боря се с желанието да бъда при татко, дори и да знам, че нищо повече не съм в състояние да направя за него.
Отивам направо в стаята на мама и вземам една от нейните десетмилиграмови таблетки валиум. Съсипан съм. Надявам се, че Джоан е добре.
Отивам в банята, събличам се и пълня ваната с гореща вода — толкова гореща, колкото мога да понеса.
Страх ме е да изляза и да отида във всекидневната при мама. Още не съм готов да се изправя лице в лице с нея.
Но докато се измъкна от ваната, валиумът започва да действа, горещата вода — също, и сега съм напълно отпуснат. Когато се присъединявам към тях във всекидневната, съм напълно спокоен. Марио е в люлеещия се стол, скръстил ръце над корема си, опитва се да изглежда спокоен. Сестра ми хапе устни, мъчи се да не избухне отново в ридания. Мама плаче. Казвам на Джоан и Марио да се приберат у тях; вече съм в състояние да поема нещата. Джоан веднага се съгласява. Тя ще плаче през целия път по магистралите за Сан Диего и Вентура. Радвам се, че съпругът й е с нея.