Не знам дали някой може да повярва, но майка ми е убедена, че татко умира, защото сме се отказали от доктор Етридж! Чудя се дали е заявила това на Джоан. Боря се с изкушението да се затворя в спалнята към градината и да се опитам да не мисля за нищо.
Вместо това отново преповтарям всичко. Обяснявам и изреждам подробно нещата, които не извършиха по отношение на татко, подчертавам факта, че Етридж беше този, който настоя да го изпишат. Сякаш говоря на стена. Захванала се е с нещо, за което може да хвърля обвинения, и аз съм жертвата: къса живо месо и няма намерение да разхлаби китката си.
Осведомявам я, че не са направени задължителните изследвания, за които ми каза Макс от Цинцинати. Опитвам се да я убедя да приеме Макс с нужното уважение като специалист и главен невролог в университетска болница, но за нея той е само още един от моите приятели — всички до един хипита и шарлатани. Нищо не може да се направи. Гледам я: седи, плаче… и плющи с камшик.
Спомням си нещо. Когато бях дете, леля ми Хелън умря от перитонит след операция на апендикса. Съпругът на леля Хелън, Чарли, и баща й, дядо ми, бяха против тази операция, но майка ми се наложи. На погребението дядо ми се обърна към нея:
— Ти си виновна, Бес. Ако не я беше накарала да се съгласи на тази проклета операция, днес щеше да бъде жива.
И това доведе майка ми до втора нервна криза.
Поглеждам я и казвам спокойно:
— Ти си виновна, Бес. Ако не беше уговорила Хелън да се съгласи на онази проклета операция, сега щеше да бъде жива!
Ставам бавно и отивам в градината. Знам, че постъпвам подло, но се чувствам отлично, след като отвърнах на удара. По средата на пътя се обръщам, за да се върна и да се извиня, но не го правя. Отивам към стаята си и се заключвам в нея.
Изтягам се на това легло, което наподобява огромна възглавница, обгърнат от миризмата на мръсните крака на Били. По дяволите, как миризмата на краката му прониква във възглавницата под главата му? Може би спи с крака върху възглавницата. Може би се опитва да си вкара малко кръв в мозъка. Може би баща ми не умира в момента…
Ако татко преживее тази нощ, ще му бъдат направени всички неврологични изследвания. Ще разполага с всички медицински грижи, от които се нуждае. Най-сетне започвам да се унасям. Последната мисъл, която преминава през главата ми, преди да потъна в забравата на съня, е за майка ми.
Установявам, че няма да страдам, ако утре сутринта я намеря мъртва на пода във всекидневната. Гадна мисъл е, но ми минава през главата.
Глава 13
Още с излизането ни от Канзас сити стават две неща. Първото е, че се движим сред приятни хълмчета, не планини, дори не и хълмиста местност като Морван — във всеки случай не е скучна и еднообразна. А второто — всичко наоколо е зелено и свежо.
Когато обаче спираме да заредим и излизам от колата, ме обгръща толкова гъст, горещ и тежък въздух, че едва си поемам дъх. Бързам да се върна обратно — сред консервирания въздух на климатичната инсталация. Навън всичко изглежда много хубаво, но ако го гледаш през тъмни очила и сред приятно хладния въздух на кола с климатик. Сега вече чувствам предимството на тази огромна луксозна кола.
Пресичаме Мисури в посока Сейнт Луис. Аз шофирам. Татко изважда бележник и започва драска нещо в него. Предполагам, че пресмята колко сме похарчили досега за бензин, мотели и храна. Хващам се на бас, че му предстои неприятна изненада: първа класа със самолет щеше да ни излезе по-евтино.
Изминаваме около петдесет километра, когато татко прочиства гърло.
— Слушай това, Били, и ми кажи какво ти е мнението. Заглавието е „Божия шега“.