Смеем се от сърце. Страшно се гордее с това откачено стихотворение; препрочита го, коригира го, смее се на себе си. Кой знае — може би цялата онази гадост с баба и дядо да се е оказала непосилна за него. Може би ще доставя на майка един щур човек, жив труп…
От време на време минаваме край големи реклами на пещери близо до магистралата. Едната се нарича Мерамек, а другата — Онондага. Татко иска да разгледаме поне едната, но не може да реши коя. Трябва да се отклоним почти осемдесет километра, но въпреки това отиваме.
Когато му влезе в главата някоя фикс идея като тази, нищо не е в състояние да го спре; Брайс и Цион отново. Неизвестно защо избира Онондага. Сигурен съм, че изборът му е погрешен. Но няма значение. Ще разглеждаме пещерата, и това е.
Носим се през хълмиста област; той следи пътя по картите. Движим се по малки, тесни пътища и най-сетне стигаме до място, оформено по подобие на националните ни паркове.
Минахме покрай скали с неправилна форма, циментирани една в друга, а по тях висяха на вериги грубо изрязани реклами, изписани с прогорени букви, нагърчени като червей за стръв. Околността беше подчертано гориста. Всички реклами бяха със стрелки, които сочеха към Онондага.
Накрая се оказа обаче, че това изобщо не е национален парк, а нещо като частна инициатива. Някой купува тези пещери и разработва туристическа атракция. Решават, че хората пощуряват, докато пресичат страната по правата като опънат конец магистрала само с пакетчета печени фъстъци за спасяване от монотонността на пътя и гледките наоколо, и ще се втурват да гледат всичко, което им се предложи.
Стигаме до обширен паркинг, три-четвърти запълнен и гъмжащ от американски цветни ризи, карирани шорти и деца.
В момента, в който паркираме, пред нас се появява старче, облечено като продавач на сладолед, и взема петдесет цента за паркинга. Преди даже да си отворим устата, той изкарва лепенка с острие на индианска стрела на нея и я лепва на задното стъкло. Втурвам се да я изстържа, но се оказва, че е невъзможно. Нищо чудно онзи мафиот във Филаделфия да побеснее от този връх на стрела с името Онондага на нея, ако му се наложи да дава обяснения на мафиотското си обкръжение. Няма страшно — той сигурно ще я покрие с ваденки от кръстосани американски знамена.
Мястото е известно с две неща. Предполага се, че бандата на Джеси Джеймс е крила злато някъде из пещерата. Това трябва да има добър търговски ефект: сигурно привлича посетители. Освен това се твърди, че Марк Твен е имал предвид точно това място, когато описвал прочутата пещера на Том Сойер и Беки.
Не е за вярване — три долара само за да влезем в някаква си дупка! Но татко е последователен човек и вади доларите, без да му мигне окото.
Някакъв бой скаут, поне един и осемдесет висок, ни повежда в пещерата като стадо овце. Мимоходом ни подхвърля разни бисери: например, как да разпознаем сталагмита от сталактита. Няма да повярваш: сталагмитът можел да достигне до тавана, а сталактитът се държи здраво за него — толкова за геологията.
Първо се запознаваме със скривалището на братята Джеймс. Сервира ни се нещо като конкуренция на панира на плодове, на който се определя годишната награда за най-доброто постижение в тази област. Дори Дисниленд, тази гигантска фалшификация, е по-добра от това пред очите ми. В единия край има даже „златни късове“, които удобно се надигат от земята. Имат и раздел с флуоресциращи скали, осветени от черна светлина; бас държа, че са събирали тези скали от цяла Америка.