Но пещерата наистина е впечатляваща. Разбирам кое вълнува татко така много. Ние сме на десетки метри под земята. Някои части са по-големи от цяло крило на Версай. Навсякъде има множество втърдени образувания с преливащи се цветове. И освен това наистина е хладно. Почти си струва да изръсиш шест долара само да почувстваш тази хладина, да я попиеш в себе си. Усещам как прониква в мен. Само да можех да я задържа, докато влезем отново в колата.
Но, от друга страна, нещата са толкова принизени с разните му евтини ефекти прочие шарлатании. Всяка по-интересна скала е обляна със светлина — и да искаш, не можеш да разбереш какъв е естественият й цвят. На всичко отгоре са лепнали име на всяка по-интересна геологична формация — например „Златния рог“: сталагмит, облян в златиста светлина, така че да наподобява златен рог, който се издига от земята. Всички влачат крака в тъмното, като се държат за въжета. Цари тишина, като че ли сме в Нотр Дам.
Друга част от пещерата е наречена „Органа на гигантите“. Няколко сталагмити и сталактити са така преплетени, че наистина създават впечатление на гигантски орган. Върху него непрекъснато играят светлини. Крайният резултат е нещо като старовремски водевил или смрадливо светлинно шоу. Хрумна ми колко подходящо може да бъде това място за рокконцерт; може да се нарече „Подземен рок“.
Завършваме разходката из пещерата в огромен естествен амфитеатър, по-голям от всички киносалони, които съм виждал досега; почти цялото пространство е заето от дървени пейки. Екскурзоводът ни повежда, сядаме и чакаме, докато местата почти се изпълнят. Гасят светлините.
В тъмнината се разнася глас от поне десетина високоговорителя. Той ни разказва за първичната тъмнина и как тези пещери са тънели в нея в продължение на векове. Свири орган и цветни светлини бавно осветяват екран, по който преминават красиви сводове, пещери, сталагмити и сталактити. Е, нищо ново под слънцето — така си беше от самото начало, затова се отпускам и се подготвям да изтърпя и тези евтини номера.
Но в този момент идва ред на главния им удар. Прожекционен апарат раздипля американското знаме на фона на сталактитите. Те въртят и кривят образа така, че се създава впечатление на знаме, развято от лек бриз. И като че ли не им стигаше това, а включиха и оная дебелана Кейт Смит, една от любимките на баба ми, с „Бог да благослови Америка“!
Станах, за да си тръгна. Всички станаха заедно с мен. Мислят, че се пее националният химн. Стоят прави, вторачени в чудовищното гърчещо се знаме. Вървя покрай пейката до алеята, качвам се нагоре и излизам.
Да излезеш навън и да потънеш отново във влажната топлина е ужасно, но е много по-добро от евтиния кич вътре. И аз съм американец и т.н., но това няма нищо общо с този вид комерсиални простотии.
Татко излиза заедно с другите. Не си казваме нито дума, докато изминаваме с мъка двестате метра до колата през лепкавия като кал влажен въздух. Той включва двигателя и климатикът веднага започва да ни облъхва с благословена хладина. В колата обаче става поносимо едва след като минем край последната малка каменна пирамида с познатото острие на индианската стрела на нея. Татко се обръща към мен.
— Е, Били, мисля, че и двамата сме готови за Париж.
Смеем се. Преповтаряме всичките им евтини ефекти и се превиваме от смях — не пропиляхме напразно доларите!
Продължаваме да се смеем, когато ненадейно моторът се закашля два пъти; това чудовище нещо се предава. Едва успяхме да я изтикаме встрани от пътя. Резервоарът е празен. Възнамерявахме да я заредим край пещерата, но в бързината да се измъкнем оттам забравихме.
Все пак не мога да повярвам, че наистина сме изразходвали всичкия бензин. Стрелката определено се повдига, когато се опитваме да запалим; това не може да не означава нещо. Татко обаче е убеден, че причината е в празния резервоар. Повдигам огромния капак и пред очите ни изскачат четири от най-големите карбуратори, които някога съм виждал в живота си. Когато натиснеш педала на газта, все едно от тоалетното казанче тече бензин.
Татко измъква тубата от багажника и настоява да се върне до бензиностанцията край пещерата. Толкова е сигурен, че сме свършили бензина, че дори не иска да направи най-елементарна проверка. Мисля, че и двамата се страхуваме да бърникаме в тази страхотия, в която пътуваме.
До пещерите има повече от три километра, но татко казва, че ще стигне на автостоп. Минават доста коли, а с тубата за бензин никой няма да го остави на пътя. Пресича от другата страна и поема обратно. Ще стане вир-вода, докато стигне до там.