Започнах да бърникам карбураторите просто от любопитство. Човек не може да направи кой знае какво само с клещи и отверка. Ще се опитам поне да разбера дали горивото стига до карбураторите. Причината може да е в горивната помпа.
Изтеглям бензинопроводите и ги обръщам. Отнякъде идва бензин: от тях струи гориво като от прерязани артерии кръв. Оглеждам се за татко, но той е изчезнал; сигурно веднага се е качил в някоя кола.
Страхувам се да бърникам повече, затова оставям всичко на място.
Запалвам я и тя веднага поема — вероятно причината е била в насъбрали се изгорели газове. Иска ми се да потегля след татко, но се страхувам да не се разминем. Той ще се придвижи лесно от бензиностанцията; американците са голяма работа в такива случаи.
Решавам, че мога да се погрижа за тена си; изтягам се на тревата до магистралата.
Вероятно съм заспал; в следващия момент насреща си виждам татко. Той е с пълна туба бензин и изглежда свеж като скарида. Казва ми, че почти веднага го взела някаква кола, а жената от бензиностанцията го докарала обратно. Пълни резервоара. Страшно е доволен от себе си, нямам сърце да му кажа, че колата работи добре и без неговата туба.
Освен това от бензиностанцията е купил слънчеви очила. Бяхме шофирали срещу сутрешното слънце всеки ден и очите ни почти са изгорели. И двамата сме със светлосини очи и трудно понасяме ослепителния слънчев блясък. Но какви слънчеви очила е купил само!
Разбира се, колата се подчинява без капризи. И двамата се усмихваме безсмислено като лунатици. Тези слънчеви очила са с огледални стъкла и са извити по такъв начин, че обхващат почти плътно горната част на лицето. С брадите и с тези очила и двамата изглеждаме като чудовищните насекоми от „Изгубения свят“, гангстери, или хипита-наркомани.
Но те наистина предпазват от директните слънчеви лъчи, на практика те блокират дори въздуха — чудесни са за мотоциклет. Трябва да е платил цяло състояние за тях. Такъв си е: стиснат като оная работа на вещица, а в един момент, хоп, изръсва големи суми, без да му пука.
Пресичаме Мисури. Късно следобед стигаме до Сейнт Луис. Успяваме да се заблудим по разните подлези, надлези и прочие завъртени чупки по магистралата.
Обикаляме, обикаляме и обикаляме… като че ли сме на увеселително влакче, което се носи безцелно по терен с много завои. Над нас се издига някаква страхотия, прилична на стоманена дъга след дъжд. Извива се във въздуха на десетки метри. Като че ли населението на Сейнт Луис е решило да построи свой собствен паметник на Вашингтон, но насред строежа се обърква и забравя каква е била първоначалната цел; или проклетото нещо се е стопило от горещината, навело се е надолу и върхът му се е забил в земята. Идеите на Дисни напълно са превзели американците. След като преминаваме през осморките на магистралата поне шест пъти, вдигаме ръце и се признаваме за победени. Изтегляме нашето увеселително влакче в сянката на тази страховита стоманена дъга и навлизаме в едно от най-отчайващите черни гета, които някога съм виждал. Има само тухлени сгради със заковани врати и прозорци, изровени улици и хиляди хора, които висят безцелно по ъглите. Над тях се издига тази чудовищна дъга, която сигурно е струвала милиони долара, а те мизерстват в сянката й.
Спираме на бензиностанция и питаме как можем да стигнем до главния път в посока изток. След още половин час въртене из Сейнт Луис най-сетне отново излизаме на открит път. Америка се състои от струпани маси хора, свързани с гигантски прави магистрали. По-голяма част от страната практически е ненаселена.
Търсим мотел — вече сме навлезли с около осемдесет километра в Илинойс от другата страна на Сейнт Луис. Спираме на около двайсет различни места, но те са пълни. Изминаваме още петдесетина километра, като се отбиваме във всяко градче по пътя си, влачим се по тесните му улички с нашето чудовище, търсим мотел.
Най-сетне отбиваме от пътя в място, подходящо за пикник — решаваме тази нощ да спим на открито. Взел съм палатката на Том и одеяло. Толкова е горещо, че няма да имаме нужда от одеялото; въздухът е толкова влажен и тежък, че едва се диша.
Надявах се, че ще оставим влагата в Мисури, но се оказва, че тя продължава по целия път до Атлантическия океан. Не разбирам как хората в тази част на Америка я понасят. Те притичват от къщи с климатични инсталации в коли с климатици, шофират до киносалони, търговски центрове, ресторанти — всички с климатици. Движат се между климатични инсталации като хора, които живеят на Луната или на планета, чийто въздух не е подходящ за дишане. Същото може да се каже и за въздуха тук.