Когато разопаковаме палатката, е вече тъмно. Тя е оплетена и мръсна още от каньона Топанга. Налага се да се справим с няколко доста трудни възела. Когато я опаковах, само я освободих от колчетата и я навих. Татко си мълчи и се бори в мрака с възлите.
Не сме стояли и пет минути, когато ни нападат комарите. Трябва да идват от тревата. Отначало са само няколко заедно със светулките, но след това са на цели рояци.
Увивам се в одеялото, за да се предпазя от тях. Татко шляпа от време на време, но продължава да упорства с възлите.
Палатката е малка, има платнище за пода. Ще ни бъде тясно, но е по-добре, отколкото да спим в колата или да пътуваме през нощта.
Най-сетне се вмъкваме в нея и пускаме мрежата за комари. Избиваме около двайсет „звяра“, които сме затворили с нас. Чувам бръмченето на хиляди отвън — опитват се да проядат мрежата, за да стигнат до нас. Хлъзгав съм от кръвта на смачканите по мен — всъщност моята кръв.
Изтягаме се един до друг. Досега не знаех какво набито старо куче с широки рамене е татко. Спал съм в подобни палатки с други момчета и винаги е оставало свободно място. Надзъртам да видя дали от неговата страна има място, но той е плътно до платнището на палатката.
Изведнъж започваме да чуваме камионите. Сигурен съм, че движението не е спирало нито за миг, но ние просто не сме му обръщали внимание. Непрекъснато минават камиони. Ревът на единия заглъхва на изток и ние вече чуваме другия, тръгнал на запад. Камионите в посока на изток сменяха скорост, за да се справят с хълма, а тези на запад я сменяха по два пъти.
Лежахме мълчаливо около час, без да можем да заспим.
Последва номерът на вятъра. Много бързо се превърна в истинска, характерна за Средния Запад буря с гръмотевици и светкавици. Не може да се каже, че се престарахме с опъването на палатката — закрепихме я надве-натри, а и едва ли можехме да направим нещо по-добро с тези възли, тъмнината и комарите. Сега тя се люлееше, кривеше и хлътваше във всички посоки, но най-вече отпред-назад, като кон с изкривен навътре гръбнак.
Бам! Бум! Бляс! Тътен! Гръм! Тряс! Бляс! Като че ли между светкавиците и гръмотевиците няма пауза. Поне сега не чуваме камионите. А какъв вятър само! Какъв дъжд! Палатката започва бавно да се свлича върху нас. Дъждът ни залива. Какво ли правят комарите в дъжда? Давят се? Плуват? Крият се в дупки? Едно е сигурно — не могат да летят.
Започваме да се примъкваме един към друг. Лежим притиснати един до друг далече от стените на палатката. Татко протяга ръка над рамото ми.
— Вземи това, Бил. Иначе никога няма да заспим.
В проблясък на светкавица виждам, че държа в ръка „червен“ секонал. По дяволите, как моят баща се е сдобил с такова нещо? И какво си мисли, че прави, като го носи в джоба на ризата си?
Трудно гълтам таблетки дори с вода. Успявам все пак да я прокарам с малко ябълков сок. Татко поема своята като истински наркоман.
Представи си само: да се тъпче с „червени“! Колко малко знае човек за другия до него?
Глава 14
Ставам рано. Когато телефонирам в болницата, ми отговарят, че състоянието на татко е критично, няма признаци на подобрение.
Вземам бележките си от Макс и отново сядам пред пишещата машина. Правя официално искане за провеждане на всички неврологични изследвания, посочени от него. Те включват пункция на гръбначния мозък, скенер и електроенцефалография, някои изследвания на кръвта и консултация с психиатър. Изпращам писмото препоръчано до доктор Чад в Перпечуъл. Прибирам оригинала в папката си заедно с изложението за случая с татко и визитната картичка на „Найт & Найт“.
В пощата правя фотокопия на всичко това. Връщам се вкъщи и описвам станалото последната вечер в оздравителния дом. Майка се интересува какво правя. Успявам да задоволя любопитството й. Едва се крепя — имам чувството, че всеки момент ще рухна.
Отивам в болницата. Татко все още е в интензивното в безсъзнание. Господи, видът му събужда такава жал! Това ми дава сили да продължа започнатото.
Питам сестрата на рецепцията къде се намира администрацията. Тя е на най-горния етаж. Намирам канцеларията на административния директор и заявявам на секретарката, че искам да видя доктор Бенсън. Поглежда ме така, като че ли съм поискал да видя самия Господ.