Кирил Добрев
Tchae khana (Крайпътна кръчма)
Най накрая се пенсионирах и ми олекна.
Да, тъжно е да си пенсионер. Да не ставаш в пет всяка сутрин, да не палиш първата цигара вървейки към камиона, да не въртиш кормилото до мръкнало, да не ядеш студена манджа от консерва и да не спиш в евтини мотели край пътя. Но най-тъжно е да не поемаш по прашните пътищата, а да бъдеш в гаража на живота завинаги.
Да, тъжно е да си пенсионер, но на мен ми олекна. И как няма да ми олекне! Цяла вечност съм си мълчал от страх да не ме изкарат луд и да не ме уволнят, ако разкажа какво ми се случи навремето. А то напира да излезне от устата ми, обсебва ме… Как съм си държал езика зад зъбите толкова време само аз си знам.
Ние тираджиите сме корави хора, преживели сме какво ли не. От първите години имам един спомен. Пътуваме през пустошта на Анадола, а те пътищата, тесни, стръмни — едва пъплим. И както си кретаме като претоварена камила, сякаш изпод земята наизскачаха някакви, живи диваци, обградиха ни и разтовариха камиона в движение…
Нищо не направихме. Стояхме си заключени в кабината и се молихме да се размине само с това. Е, размина се. Като се прибрахме, уволниха колегата, на когото бях помощник водач, а на мене ми друснаха мъмрене.
И от последните години си спомням един случай. Пътувах тогава по Съюза, бившия де. По онова време там яко се бяха разшавали, групировки, банди, всякакви. За едното нищо стреляха. Най много налитаха на цигари и алкохол. Ако те надушат, че караш нещо такова, край — изгорял си.
Ама и ние се изхитрявахме. След митницата забиваш в някой черен път и слагаш табели с черепи и кости. Все едно караш отровни химикали. Апашите като видят табелите и те заобикалят от далеко.
Та, сложил съм аз веднъж такива табелите и пътувам по безкрайните руски пътища. Карам и даже съм си отворил кутийка бира. Толкова спокойно беше. Свиркам си, пия си бирата и зяпам край пътя. И както си зяпах щях да се нахакам в танка спрял на кръстовището. От него скочи един мужик, ама от далече му личи, че е от лошите — мутра. Мисля си — тоя ако види, че съм фрашкан до тавана с цигари, изгорях. Иначе се опитвам да се държа, въпреки потта дето се лее от мен.
Докато се осъзная, бандюгата ми показа автомата си, поиска петдесет долара, взе ми и бирата и са върна в танка. Плюх си в пазвата три пъти и продължих. След десетина километра на друго едно кръстовище гледам същия танк и същата мутра стоят, ама не ме закачиха. Даже напротив мутрата ми дигна наздравица с мойта бира.
Това са обикновени тираджийски истории. Вършиш си работата и гледаш да оцелееш. Виж тая случка в Близкия изток ми взе акъла. Петнайсет години вече ме тормози и постоянно мисля за нея.
По онова време с Иран и Ирак имахме добри отношения. Нямаше ембарго и търговията вървеше. А с нея и тировете. Карахме машини и части за развитие на икономиката им. Братска помощ един вид.
Обикновено пътувахме на кервани от по няколко камиона. Бях последен в колоната, спуках гума и изостанах. Докато се оправя мина сума ти време и съвсем загубих другите. После се стъмни и останах да спя в едно твърде изолирано от света място. Забравил съм му името на това градче, но то и не е важно. С нищо не е забележително. Само дето ме обраха през нощта докато съм спал.
Понеже бях пълен с чаркове, безполезни за местните апаши, те се задоволиха с провизиите ми. На сутринта едвам успях да изпрося малко клисав хляб и кисело мляко от една баба. То нито хляба им хляб, нито млякото им мляко. И затова не си взех за из път. Ако знаех, че следващото място където може да се хапне е на 250 километра нямаше да се назлъндисвам, но по тоя маршрут пътувах за пръв път и затова нямах представа.
Тамошните пътища са едни тесни, криволичещи, никаква скорост не можеш да развиеш. Пък и гледката — чукари и скали. И голо, голо. Ако всичко на около не е сиво, ще решиш, че си на Марс.
Та карам аз из тая пустош и псувам кьоравия си късмет. Огладнях още на втория час и от тогава се заоглеждах за някаква крайпътна кръчма, но уви само планини, скали и голи върхове.
Сега като се замисля тая гледка ми прилича на картината от миди дето я купих на жената от една командировка. Може би пък и точно за това да съм я купил. Тогава обаче не ми беше до картини.
Мислите ми се въртяха около шансовете ми да хапна нещо по-сносно. След 50 километра бях съгласен и на слаб чай и бучка захар стисната между зъбите, според тамошния обичай. След още 50 километра се бях примирил, че ще стигна гладен до крайната си цел.
Карах унило и изведнъж попаднах в подножието на голяма камара от скали. Най отгоре сякаш нарочно поставен от човешка ръка стоеше огромен камък. Така бях поразен от него, че не усетих как се озовах зад скалите.