Пред мен се простираше малко селище. Къщите бяха разхвърляни на доста голяма площ, а в средата на нещо като мегдан се издигаше дълга и мрачна сграда, строена от големи дялани камъни. Имаше малки зацапани прозорчета и навес от папур. Пред постройката бяха спрени десетина камиона пълни с етернитови тръби. Над вратата на разкривена табела с някога синя боя пишеше „Tchae Khana“, което си преведох като чаен хан.
Спрях направо пред вратата и влязох. Отвътре сградата беше още по-мрачна. През мръсните стъкла влизаше малко светлина, а заедно с пушека който се кълбеше навсякъде, помещението в което попаднах беше полутъмно. Можах да забележа няколко маси и група хора. Седнах на най близката маса и към мен веднага се спусна съдържателят. Заговори ме на няколко езика и най накрая се разбрахме на руски. Оказа се, че той е арменец. Представи се като Микоян или Мелконян. Да май Мелконян.
Както и да е. Зарадван от факта, че ще напълня празния си стомах приех с благодарност предложената ми храна и не след дълго господин Мелконян ми сервира най-вкусния таратор, приготвен от краставички, стафиди и кисело мляко. След това ми донесе прекрасни сърми с лозови листа, а също и кебап. Изядох всичко с най голямо задоволство. А за капак пийнах и турско кафе.
След обилното хапване, поуспокоен хвърлих още един поглед на помещението. Стори ми се още по сумрачно и направо нереално. Другите посетители ми се виждаха като сенки и силуети. От време на време дрехите и шапките им проблясваха в мрака като древни ризници и шлемове. Гласовете им идваха до мен сякаш от дъното на вековете.
Не знам колко време съм стоял така омагьосан от гледката и звуците. От унеса ме извади ханджията, приел един мой неволен жест за желание да платя сметката, която се оказа смешно малка.
Да, най вкусното ядене, което някога сам ял се оказа много евтино. Господин Мелконян остана страшно зарадван, че съм харесал храната и ме покани пак да се отбия.
Пред хана всичко си беше по старому, сякаш времето беше спряло. Качих се на камиона и отпраших напред. Пристигнах в края на маршрута тъкмо когато мойте колеги от кервана бяха почнали да се притесняват за мен. Заразпитваха ме и аз с най голяма охота им разказах своите премеждия. За кръчмата с най-добрата кухня хич не ми повярваха.
На връщане реших да им докажа, че говоря истината и поведох целия керван от тирове към мястото. Домъкнахме се по никое време уморени и изгладнели. Минахме край камарата от скали с огромния сякаш нарочно поставен камък и неусетно се озовахме насред селището.
Къщите си бяха все така разхвърляни на фона на скалните зъбери, но на мегдана нямаше кръчма. Да, заведението на господин Мелконян беше изчезнало и не личеше никаква следа от неговото съществуване.
Скочих от кабината на камиона и се втурнах да разпитвам селяните. „Тук никога не е съществувал хан от как се помня по тези места, а това са цели седемдесет години“ — ми отговори един от тях. Направо зяпнах. Не можех да повярвам, че преди три дни бях ял най вкусните гозби на света в несъществуващо заведение.
Колегите ми се подиграваха през целия път на връщане. Добре, че ни се случиха и други премеждия та спряха да ме задяват като пристигнахме.
И на началството никой не каза. Само да беше споменал някой и щяха да ме изхвърлят като ненадежден или луд. Аз също си замълчах, но отвътре ме напираше и човъркаше. Така и петнадесет години не можах да си обясня какво се случи с гостилницата, в която тогава обядвах.
Ако не беше сина, сигурно щях да повярвам, че нещо ми хлопа дъската. На татко момчето. Сума ти долари дадох да го образовам, но не е било напразно. Изучи цялата психология с всичките и хватки и ми обясни, че при екстремни ситуации човек може да си създаде изкуствени спомени за да запази разсъдъка си. И не само това.
Намери в едно списание публикувана историята на някой си Тони Кларк — ял същите гозби в същото заведение. Сигурно някога съм чел това списание и когато съм бил накрая на силите си мозъка ми е измъкнал от нафталина на паметта тая история и ми я пробутал.
Убедих, се че е станало точно така и ми олекна. Започнах да се наслаждавам на пенсионерския живот. Но не съм роден цял ден да чукам табла. Винаги съм пътувал. Сега като не мога да се кача в камиона го ударих на туризъм. Скитам из баирите, катеря се по върховете, събирам гъби.
И ония ден бях тръгнал за местността Градището, хем да се поразтъпча малко, хем да проверя имало ли е там крепост както разправят. Драпах цял ден. Докато се катерих раницата ми се закачи и падна от урвата. Бях почти до върха и предпочетох първо да разгледам останките от крепостта и после да слизам да си търся раницата.