Иван. — автоматично отвърна той.
Усмивката на устните на Серафима стана още по-широка.
Днес се уплаших, че конете са минали през теб. Исках да се убедя, че си добре.
Благодаря, всичко е наред.
Настъпи кратко мълчание.
Не познавам никого тук. — наруши го първа Серафима. — Бих искала да ме придружиш в салона. Така ще се чувствам по-сигурна.
В този момент Иван се ухили толкова широко, че девойката срещу него се разсмя звънко. Напрежението помежду им се изпари, прогонено от смеха й. Двамата се изправиха и излязоха от стаята.
Съвсем скоро след описаната среща Иван и Серафима се сгодяват.
От този миг нататък Иван и Серафима са изключително щастливи и ще ги оставим на спокойствие, тъй като щастието никога не е звучало добре на хартия. Важното за момента е да се знае, че Серафима съществува и че срещата й с Иван не е никак случайна.
Двадесет хиляди и шестдесет години бяха изминали след съдбовния ден, в който Терван Велики, волен герой и безмилостен варварин, забил могъщото си копие със завързана на него черна конска опашка на върха на Пепелен Хълм, обявявайки се за владетел на всички земи, де е кръстосал меч с неприятел (което означава на почти всички известни по онова време земи). По-късно върху Пепелен Хълм израснал голям ориенталски град, а сега на същото място се въздигаше самата обител на Негово Светейшество Крал-Отец Августин III, по Божия Воля Пастир на всички чада божии, а околовръст беше изграден от камък и злато прекрасният град Бенедикамус Домино.
Двадесет хиляди и шестдесет години по-късно бе отбелязано и лето господне 887.
Всяка година Милетското богословско училище, където се обучаваше Иван Менестрел, изпращаше мисионерски отряди из околните земи, които да разпалват и поддържат вярата в по-изостаналите селища. Най-голямото постижение на църковната управа в Милет беше основаването на Водинския манастир високо в Сенка планина. Но освен него множество малки мисии бяха разпръснати по селата и фермерските райони. Вярата година след година завладяваше все нови и нови територии и биваше посрещана в човешките селения с радост и благодарност, тъй като мощта на Бога растеше непрестанно и закриляше крехките земеделски общности от безумието на дивите земи, от нечестивите сили и от страха пред могъщите и потайни зверове, които дебнеха из пущинаците.
През пролетта на лето господне 887-мо до църковната управа в Милет започнаха да достигат тревожни слухове. Три дни подир Великден, късно вечерта, в града бе пристигнал млад ездач, носител на кръста на Храма, който разказваше за странна тъмна сила, надигаща се в далечния запад. След разговор с църковната управа той замина, оставяйки след себе си смут. И по други пътища долитаха обезпокоителни новини за зверства, еретически ритуали, човешки жертвоприношения и паднали свещенослужители, преклонили се пред сатаната. В края на лятото вестите зачестиха дотолкова, че църковната управа се видя принудена да сформира отряд под покровителството на свети Георги, който да се отправи на запад и да докладва, а ако е във възможностите му и да се прави с проблема.
Иван Менестрел, макар и млад на години, бе избран за помощник на ръководителя на отряда, отец Фолий. Вестта бе пробудила противоречиви чувства в душата на момъка. Честта, която му оказваха, беше неизразима, но в същото време в Милет оставаше да очаква завръщането му неговата изгора Серафима и раздялата щеше да бъде изпитание и за двамата. Но в името на справедливостта трябва да се отбележи, че и сянка от съмнение не споходи мислите на Иван и макар с натежало сърце, той потегли на запад, готов да се сблъска и с най-черните изчадия на Ада и да защити името Божие.
3. Проклятието
Земя тъмна, непрогледна, тишина дълбока и пулсираща, страх и спотаили се сенки в неизвестното. Треперливите факли в ръцете на отец Фолий и Иван осветяваха единствено тесен кръг около нозете на конете им, неспособни да разпръснат мрака. Осветяваха те криви виолетови и отровно зелени гъби, осветяваха ципести мехури, набъбнали през мочурливата почва и удържани от отвратително слузесто покритие да не се пръснат. Осветяваха също така и тясна пътека, оградена с непрекъсната редица тъмни камъни. Пътеката на Вечния Тлен. Иван не знаеше, дали това е истинското й име, но го намираше за особено подходящо, предвид тежката миризма на гнило, която виснеше като зловонна пелена над околността.
Седмица вече, откак отрядът св. Георги бе пристигнал в безименното прокълнато село, посочено им от очевидци като граничен пост на злото. Но макар и подтисната атмосфера да тегнеше над селото, над гората зад него и планинският силует да не радваше окото, а само да плашеше и навяваше тревожни мисли, не успяха да открият никакви улики. След размисъл отец Фолий реши да поеме само с Иван на оглед — не желаеше да привлича вниманието.