Отстъпих назад, огледах кантората и усетих, че здравият ми разум се бунтува. Това беше чисто безумие: куклите на лавицата, дрехите на закачалките, дупката с ледения шемет и купчината документи за изкупуване на половината град.
Посегнах и дръпнах пердетата на място. Те се плъзнаха леко, с едва доловимо шумолене, за да закрият куклите, дрехите и дупката, ала не можеха да закрият безумието — то упорито оставаше около мен. Струваше ми се, че го усещам как дебне като сянка в мрака извън лъча на лампата.
Какво трябва да стори човек, запитах се аз, когато открие нещо, което изглежда невъзможно и все пак очевидните факти го потвърждават? Защото фактите бяха неоспорими; можех да сбъркам за едно или друго, но нямаше как да си въобразя всичко видяно в тази кантора.
Изключих лампата и мракът ме обгърна, поглъщайки очертанията на мебелите. Без да откъсвам ръка от ключа, аз застинах неподвижно и се ослушах, но не чух нито звук.
Стъпвайки на пръсти, аз се отправих между бюрата към изхода и с всяка крачка усещах все по-силно как заплахата се прокрадва зад гърба ми — някаква въображаема, но въпреки това могъща и ужасяваща заплаха. Може би я пораждаше мисълта, че трябва да има опасност, че нещата, които бях открил, не са предназначени за чужди очи и че най-логичното е нейде наоколо да има вградена защита против натрапници.
Измъкнах се в коридора, затворих вратата зад себе си и за миг се облегнах на стената. Коридорът беше тъмен. Светеше само на стълбището и през прозореца се процеждаха мътните лъчи на уличните лампи.
Нищо не помръдваше, сградата не подаваше никакви признаци на живот. Отвън едва-едва долитаха нормалните звуци на вечерта: клаксони, скърцане на спирачки, весел момичешки смях.
Сам не зная защо, но ми се струваше изключително важно да напусна сградата без да ме забележат. Сякаш бях повел игра, извънредно опасна игра с огромен залог и не биваше да рискувам крайния успех с излишна самонадеяност.
Прокраднах се по коридора с котешка стъпка и вече наближавах стълбата, когато усетих нападението.
Може би „усетих“ не е най-точната дума; „долових“ също не подхожда. Защото не долових нищо — просто разбрах. Нямаше нито звук, нито потрепнала сянка, която да ме предупреди — нищо освен необяснимия тревожен сигнал, който отекна в съзнанието ми.
Трескаво се завъртях и зърнах, че то вече почти ме настига — нещо черно с човешки размери и очертания се носеше стремглаво сред сенките без никакъв звук. Сякаш крачеше по въздуха, за да не се издаде с шума от стъпките си.
Отскочих толкова рязко, че се блъснах в стената и съществото профуча край мен, но светкавично свърна назад и се нахвърли върху мен. Смътно различих някакво бледо лице и в неясната светлина откъм стълбището се очерта масивен силует. Без да чака съзнателна команда, юмрукът ми излетя нагоре, към бледото петно над черните очертания. Когато го улучи, в мрака се раздаде мляскащо хрущене и кокалчетата ми изтръпнаха от силата на удара.
Човекът, ако наистина беше човек, се люшна назад, а аз го последвах, замахнах още веднъж и отново чух глухия плясък.
Човекът отхвръкна, загуби равновесие, кръстът му се натъкна на железния парапет около стълбищната шахта… после той се преметна отвъд перилата и рухна с разперени ръце в зейналата пустотата над мраморните стъпала.
Зърнах за сетен път лицето, извито нагоре към светлината с широко разтворена уста, от която не излиташе нито звук. Сетне човекът изчезна и чух как с глух удар се стовари на стълбището четири метра по-долу.
В момента на схватката ме изпълваха страх и отчаяна ярост, но сега изведнъж ми прилоша, защото разбирах, че съм убил човек. Никой, казах си аз, не би могъл да оцелее след подобно падане върху каменните стъпала.
Стоях и чаках откъм стълбището да долети звук. Но не чух нищо. Сградата мълчеше, сякаш бе затаила дъх в очакване на събитията.
Пристъпих напред. Коленете ми се тресяха, дланите ми лепнеха от пот. Когато стигнах до парапета, аз погледнах надолу, напрягайки всичките си сили, за да не изкрещя от гледката на обезобразения труп върху стъпалата.
Долу нямаше нищо.
Никаква следа от човека, който бе паднал към неминуема гибел.
Завъртях се и шумно хукнах надолу по стълбата, без изобщо да се интересувам дали някой ще ме чуе или не. Към облекчението, че не съм убил човека, започваше да се примесва нов, все още неоформен страх — след като не бях унищожил врага, значи той продължава да дебне наоколо.
Тичешком се запитах дали не съм сбъркал, дали няма да се окаже, че трупът си е бил на място, а очите са ме подвели. Не, казах си аз, няма начин да не видиш човешки труп насред стълбището.
Имах право. Когато завих на площадката и изтичах към долния етаж, стъпалата бяха пусти.