— Къде ходите на лов?
— На шейсет-седемдесет километра западно от града. По реката. Там цялата долина е обрасла с гори.
— И много еноти ли хващате?
— Не е там работата — каза той. — Честичко се случва да бродиш цяла нощ и да се върнеш с празни ръце. Може би енотите са просто претекст, за да тръгнеш нощем из горите. Малцина излизат в гората по тъмно, пък и денем не са кой знае колко. Не съм от ония, дето все дрънкат за тайнството на природата, обаче от мен да го знаеш, приятел, навестяваш ли я от време на време, ставаш по-добър човек.
Облегнах се назад и се загледах как пресечките отминават една подир друга. Това бе все същият стар, отдавна познат град, но имах чувството, че сега го изпълва жестоко злорадство, сякаш странни силуети се споглеждаха лукаво от сенките край ъглите на мрачните здания.
— А вие не ходите ли на лов за еноти? — запита шофьорът.
— Не ми се е случвало. Ходя за патици и понякога отскачам до Южна Дакота на лов за фазани.
— Аха — кимна той. — И аз обичам да ходя за патици и фазани. Но с енотите нищо не може да се сравнява.
Шофьорът помълча, после добави:
— Е, сигурно всеки си има предпочитания. Вие харесвате фазаните и патиците, аз пък енотите. А познавам един съвсем откачен дядка, дето се е захванал със скунсове. Според него нямало нищо по-хубаво от скунсовете. Другарува с тия зверчета и даже им говори, истина ви казвам. Като вземе да ръмжи и да цъка с език, те се струпват наоколо, катерят се в скута му и го оставят да ги гали като котки. А после, представете си, го изпровождат чак до вкъщи — същински домашни кучета. Невероятна работа. Да го видите как се погажда с тях, направо ще се шашнете. Живее в една барака сред хълмовете край реката и наоколо гъмжи от скунсове. Старецът пише книга за тях. Веднъж ми я показа. Пише с молив на евтина ученическа тетрадка. Седи прегърбен над масата с парче химически молив, близва го от време на време като избледнее и пак пише ли пише в светлината на опушения си вехт фенер. Но мене ако питате, мистър, хич не го бива за тая работа, а и правописът му е непоносим. Жалко, защото човекът има какво да разкаже.
— Често става така — рекох аз.
Известно време шофьорът кара мълчаливо. Накрая запита:
— Вие сте до следващата пресечка, нали?
Потвърдих. Спряхме пред блока и аз излязох от колата.
— Какво ще речете, ако ви предложа някоя нощ да излезем на лов за еноти? — запита шофьорът. — Около шест вечерта.
— Няма да е зле — казах аз.
— Името ми е Лари Хигинс. Ще ме откриете в указателя. Като ви остане свободно време, завъртете един телефон.
Обещах непременно да се обадя.
14.
Изкачих се по стъпалата и открих, че някой е възстановил изрязания полукръг от пътеката пред вратата ми. Всъщност малко остана да не забележа, защото крушката в коридора беше подменена — колкото и невероятно да звучи, тази светеше още по-слабо.
Видях промяната едва в последния момент преди да стъпя пред вратата. Съвсем бях забравил за изрязаната пътека. Имах си цял куп други грижи.
Заковах на място и се вцепених като човек, който стои на сантиметри от някаква опасна граница. Най-странното беше, че парчето не изглеждаше ново, а напълно се сливаше с останалата част от прашната, протрита пътека.
Възможно ли е, запитах се аз, чистачът да е намерил липсващото парче в някой забутан ъгъл?
Коленичих да го огледам по-внимателно и не открих никакви признаци пътеката да е била рязана. Сякаш снощи само си бях въобразил полукръглата дупка. Не личеше парчето да е било закърпено, колкото и да се вглеждах, не видях нито един шев.
Плъзнах длан по мястото на въображаемия полукръг и там наистина имаше килим. Не беше книжен фалшификат, прикриващ капан за хора. Усещах под пръстите си жилава, мъхеста повърхност и нямаше никакво съмнение, че това е най-нормална пътека.
И все пак недоверието не ме напускаше. Веднъж вече почти се бях подлъгал и не смятах да повтарям предишната грешка. Стоях на колене сред коридора и слушах как нейде високо зад мен мъждивата крушка бръмчи тъничко като комар.
Бавно станах на крака, извадих ключа и се пресегнах над подозрителната пътека, за да отключа вратата. Ако някой можеше да ме види в този момент, би решил, че съм луд — да стоя в средата на коридора и да се протягам към бравата като акробат.
Ключалката изщрака. Вратата се отвори, аз прескочих възстановеното парче килим и се озовах в стаята.
Затворих, подпрях вратата с гръб и напипах ключа на лампата.
В ярката електрическа светлина видях стаята да ме очаква както винаги — уютна и безопасна. Тук беше моят дом.