Отстъпих заднешком през стаята, отстъпих от ужаса, който се гърчеше зад вратата на гардероба, а в гърдите ми прииждаше страх — кипнал, бълбукащ страх, какъвто се ражда само когато човек усети как собственият му дом оголва зверски зъби и се готви да го разкъса.
Макар и смразен от ужас, аз продължавах да споря със себе си — подобно нещо просто не можеше да се случи. Човек е готов да допусне, че креслото може да се превърне в хищна паст и да го погълне както сяда да си почине; че килимчето може коварно да се изплъзне изпод нозете му; че хладилникът може да дебне сгоден случай, за да рухне върху него; но с гардероба тия неща са немислими. Защото гардеробът е част от самия човек. Той е мястото, където си закачаме изкуствените обвивки и следователно е наш интимен приятел, далеч по-близък, отколкото което и да било жилище.
Но докато си повтарях, че това е невъзможно, докато обвинявах за всичко развинтеното си въображение, аз продължавах да чувам трескавото шумолене на онова, което лазеше и дебнеше зад вратата на гардероба.
Колкото и странно да звучи, отстъпих почти неохотно, обзет от някакво смъртоносно обаяние. Пресякох спалнята заднешком, спрях на прага на хола и се вторачих в шумолящия полумрак. Там имаше нещо — ако не исках да сложа кръст на сетивата и разума си, трябваше да призная, че там има нещо.
Нещо, казах си аз, което е свързано с капана под фалшивия килим и с купчината невероятни кукли в най-обикновена кутия за обувки.
Но защо тъкмо мене бяха избрали? След откриването на куклите, след нахлуването в кантората и срещата с блондинката, която поръча „Манхатън“, беше логично да ме преследват. Тия събития ме превръщаха в мишена. Но нещата започваха от капана — капанът се бе появил преди всичко останало.
Напрегнах слух, но не чух нищо — или шумоленето бе стихнало, или пък стоях прекалено далече от гардероба.
Отидох до шкафа за оръжие, отключих долното чекмедже и извадих пистолета. Изрових кутия патрони, заредих пълнителя и го пъхнах на място. После изсипах в шепа останалите патрони и ги натъпках в джоба си.
Облякох шлифера и пуснах пистолета в десния джоб. След това потърсих ключовете от колата. Защото смятах да напусна апартамента незабавно.
Ключовете не бяха нито в шлифера, нито в джобовете на сакото или панталона. Открих халката с ключове за входната врата, за оръжейния шкаф, за редакцията, за банковия сейф и още пет-шест други, които вече не помнех за къде са — цялата тежка, нелепа и неизбежна колекция от безполезни забравени ключове, които човек все се кани да изхвърли някой ден и все не намира воля да го стори.
Открих всичко друго, само не и ключовете за колата.
Прерових хаоса по бюрото и масата. Минах в кухнята и огледах навсякъде. От ключовете нямаше и следа.
Както стоях в кухнята, аз внезапно разбрах къде съм ги оставил. Знаех къде са. Просто ги видях да стърчат от таблото и ключодържателят да се полюшва под тях. Бях ги забравил в колата, когато се прибрах от работа. Да, вече нямаше съмнение, бях ги забравил в колата, а такова нещо не ми се е случвало почти никога.
Тръгнах към вратата. Направих две крачки и спрях. Ясно разбирах кой съм и къде се намирам, но изведнъж бях осъзнал със същата яснота, че не мога да изляза на мрачния паркинг и да тръгна към колата, щом ключовете са вече на таблото.
Беше нелогично. Беше безумно. Но не можех да го направя. Просто нямаше начин да го направя. Ако ключовете бяха в джоба ми — окей, можех да изляза на паркинга. Но по някаква странна, непозната и съвършено нелогична причина фактът, че ключовете са на таблото, променяше цялата ситуация и ме изпълваше с ужас.
Примирах от страх. Погледнах ръцете си и чак тогава открих, че се тресат като вейки.
Часът беше седем и Джой навярно ме чакаше. Щеше да се ядоса, че я карам да чака и аз напълно я разбирах.
„Нито минута по-късно — бе казала тя. — Да знаеш, че рано огладнявам.“
Пристъпих до бюрото и посегнах към телефона, но ръката ми замръзна във въздуха. През мозъка ми внезапно бе прелетяла с грохот една ужасяваща мисъл. Ами ако телефонът вече не беше обикновен телефон? Ами ако в цялата стая вече нищо не беше както преди? Ами ако през последните няколко минути всички мебели се бяха превърнали в смъртоносни капани?
Бръкнах в джоба на шлифера и извадих пистолета. Побутнах внимателно телефона с дулото, но от него не изригнаха чудовища. Продължаваше да си лежи като най-обикновен телефон.