Стискайки здраво пистолета, аз вдигнах слушалката със свободната ръка, оставих я на бюрото и набрах номера.
Докато отново поемах слушалката, още се чудех какво да кажа.
Всъщност беше просто. Казах си името.
— Защо се бавиш? — запита Джой с прекалено сладникав глас.
— Джой, имам неприятности.
— Пак ли? Какво е станало тоя път?
Шегуваше се. Рядко имам неприятности.
— Говоря сериозно — казах аз. — Работата е опасна. Не мога да дойда тази вечер.
— Детинщини — разсмя се тя. — Добре де, идвам да те взема.
— Джой! — изревах аз. — Слушай! За Бога, изслушай ме. Не се приближавай до мен. Повярвай, знам какво правя. Просто стой настрани.
Гласът й звучеше все тъй спокойно, само може би стана малко по-твърд.
— Какво има, Паркър? За какви неприятности говориш?
— Не знам — отчаяно признах аз. — Нещо става. Нещо опасно и странно. Ако ти разкажа, няма да повярваш. Никой няма да ми повярва. Ще го разчепкам, но не искам да се замесваш. Утре може да се чувствам като последен глупак, обаче…
— Паркър, пиян ли си?
— Божичко, де да бях — въздъхнах аз.
— И си добре? В момента си добре, нали?
— Добре съм — казах аз. — Но в гардероба се крие нещо, а пред вратата имаше капан и тая вечер открих кутия с кукли…
Млъкнах и бях готов да си отхапя езика за глупавите приказки. Нямах намерение да споменавам тия неща.
— Стой там и не мърдай — заръча тя. — След минутка пристигам.
— Джой! — изкрещях аз. — Джой, недей!
Но телефонът мълчеше.
Отчаяно тръшнах слушалката, после я вдигнах и набрах номера на Джой.
Тая смахната глупачка, мислех си аз. Трябва да я спра.
Чух сигнала. Звукът отекваше отново и отново, изпълнен с някаква ужасна пустота. Телефонът отсреща звънеше упорито, но никой не отговаряше.
Не биваше да разправям тия неща, казах си аз. Трябваше да се направя на мъртвопиян, да обясня, че не съм в състояние да я изведа. Това щеше да я засегне и тя сигурно щеше да ми затвори телефона, но поне щеше да ме остави на мира. Или пък трябваше да скалъпя някаква що-годе правдоподобна история, само че нямах време за свободни съчинения. Бях толкова изплашен, че изобщо не можех да мисля. И продължавах да бъда.
Оставих слушалката, грабнах шапката от стола и се запътих към вратата. На прага спрях да се озърна и сега стаята изглеждаше някак чужда, сякаш я виждах за пръв път, сякаш случайно бях попаднал в тази бърлога, пълна с шепот, шумолене и едва доловими потайни звуци.
Дръпнах вратата с все сила, изхвръкнах в коридора и се втурнах надолу по стъпалата. Докато тичах, неволно се запитах каква част от онзи беззвучен, потаен шум е била реалност и откъде започват плодовете на собственото ми въображение.
Пресякох фоайето и излязох на тротоара. Нощта беше спокойна и топла. Из въздуха се носеше мирис на изгорели листа.
Откъм алеята за паркинга долетя потракване — странно, забързано, равномерно потракване — и иззад ъгъла на сградата се появи едър пес. Личеше, че е щастлив, защото размахваше опашка и подтичваше някак дяволито. Беше колкото половин кон и толкова рошав, че не можеше да се разбере каква форма има всъщност. Имах чувството, че е изскочил направо от слънчевото сияние на днешния есенен следобед.
— Здрасти, малкия — казах аз, а той радостно дотича до мен, приклекна и в израз на кучешки екстаз заблъска циментовия тротоар с грамадната си опашка.
Посегнах да го погаля по главата, но не успях, защото по улицата с бучене долетя кола и рязко удари спирачки точно пред нас.
Вратата се отвори.
— Качвай се — нареди гласът на Джой — и да изчезваме оттук.
15.
Вечеряхме на свещи сред съвсем друг свят — не в новия нощен клуб на Пайнкрест драйв, а в едно от ония смахнати старомодни заведения, по които си пада Джой. По-точно казано, вечеряше само тя. Аз не можех да хапна нищичко.
Невероятен народ са жените. Наложи се да разкажа всичко. Без да искам вече бях споменал нещичко по телефона и нямаше как да премълча останалото. Всъщност нямах и причина да мълча, обаче три пъти се изпотих докато стигна до края. А тя си се хранеше изящно и кротко, сякаш слушаше безобидни клюки за последните събития в редакцията.
По вида й бях готов да си помисля, че не вярва на нито една дума от разказа ми, но знаех, че не е така. Може би виждаше, че съм стреснат (кой ли не би се стреснал на мое място?) и просто изпълняваше женския си дълг да ме успокои.
— Хайде, хапни нещо, Паркър — каза тя. — Каквото и да е станало, трябва да се храниш.
Погледнах чинията и едва не ми призля.
Не от самото ястие, просто от мисълта за храна. На тая мъждива светлина изобщо не се виждаше какво има в чинията.