— Джой — запитах аз, — защо не смеех да изляза на паркинга?
Това ме тормозеше най-много. Измъчваше ме до болка.
— Защото си страхлив по природа — заяви тя.
Няма що, голяма утеха.
Взех вилицата и почнах да човъркам из чинията. Вкусът беше точно такъв, какъвто очаквах от храна, която трябва да се сервира на тъмно.
Малкият оркестър отново засвири. И мелодията подхождаше на заведението.
Огледах залата, спомних си за потайните шушнещи звуци зад вратата на гардероба и всичко ми се стори невъзможно. Сред спокойната ресторантска атмосфера цялата работа приличаше на нелепо видение, изтръгнато от кошмарен сън.
Но знаех, че го е имало. Знаех, че е истина. Нейде извън уютната перушинена ласка на това спокойно кътче съществуваше някаква груба реалност, с която до днес не се бе сблъсквал никой освен мен. Която бях докоснал или зърнал мимоходом, но само едва-едва.
Джой сякаш прочете мислите ми.
— Какво смяташ да правиш?
— Не знам — отвърнах аз.
— Ти си вестникар — каза тя — и някъде там те чака сензация. Но моля те, Паркър, пази се.
— О, непременно — кимнах аз.
— Какво става според теб?
Поклатих глава.
— Няма да повярваш, ако ти кажа. В момента просто не виждам кой би ми повярвал.
— Вярвам, че говориш каквото мислиш. Но дали си го изтълкувал правилно?
— Нямам кого да питам.
— Снощи си бил пиян. Сам каза — пиян до козирката. Капанът…
— Да, обаче и пътеката беше изрязана. Видях я на трезва глава. Ами кантората…
— Дай да вървим стъпка по стъпка — предложи тя. — Трябва да изясним нещата. Не бива да се поддаваш на паниката. Инак ще се търкулнеш по надолнището…
— Точно така! — изревах аз.
Бях си спомнил нещо забравено.
— Недей да крещиш — упрекна ме Джой. — Хората ни гледат.
— Топките за боулинг — казах аз. — Бях ги забравил. Топките за боулинг, които се търкаляли по пътя.
— Паркър!
— На Тимбър лейн. Джо Нюман ми се обади снощи.
Видях лицето й в полумрака отвъд масата и разбрах, че се страхува. Бе приела всичко останало, но топките за боулинг се оказаха последната капка. Мислеше ме за луд.
— Извинявай — казах аз колкото се може по-кротко.
— Но това е невъзможно, Паркър! Топки за боулинг да се търкалят по пътя!
— Една след друга. В индийска нишка.
— И Джо Нюман ги е видял?
— Не, Джо не ги е видял. Били са някакви гимназисти. Обадили се на Джо, а той пък потърси мен. Казах му да зареже тая работа.
— Близо до имението Белмонт?
— Точно така — потвърдих аз. — Виждаш ли, всичко се връзва. Не знам точно как, но всичко се връзва идеално.
Бутнах чинията настрани и станах от стола.
— Къде отиваш, Паркър?
— Първо — казах аз, — ще те изпратя до вкъщи. А после, ако ми услужиш с колата…
— Естествено, но… о, разбирам. Имението Белмонт.
16.
Резиденцията Белмонт се тъмнееше като огромен черен правоъгълник сред мрачните силуети на дърветата. Беше построена на възвишение, което навлизаше навътре в езерото и когато спрях колата, чух откъм брега шума на вълните. През клоните виждах лунни отблясъци по водата, високо горе под стряхата лъщеше стъклото на прозорец, но иначе цялата къща и стражата от дървета наоколо тънеха в тъмнина. В среднощното безмълвие шепотът на сухи листа напомняше трополене на безброй мънички лапки.
Излязох от колата и затворих вратата лекичко, за да не вдигам шум. Сетне застанах неподвижно и се загледах в сградата. Не бях изплашен в истинския смисъл на думата. Ужасът и потресението от вечерните събития бяха поизбледнели. Но не се чувствах и особено храбър.
Там може да има капани, помислих аз. Не като онзи, който бяха скрили пред вратата ми. Други, още по-жестоки капани.
И веднага се упрекнах за глупавата мисъл. Простата логика подсказваше, че наоколо няма да има капани. Защото на тях можеше да се натъкне съвършено невинен човек — летовник, тръгнал напряко през имението към езерото, или деца, дошли да играят край изоставената къща, на която не би устояло нито едно детско сърце — а това би привлякло вниманието, когато целта беше точно обратната. Ако имаше капани, те щяха да бъдат в къщата. Но като си помислих малко, идеята ми се стори неправдоподобна. На своя собствена територия те — които и да бяха те — можеха да се справят с натрапниците и без помощта на капани.
Навярно е чиста глупост, казах си аз, да мисля, че имението Белмонт е свързано по някакъв начин с тайнствените събития. И все пак трябваше да проверя, трябваше да знам, трябваше да стигна докрай и да отхвърля тази възможност, иначе вечно щях да се питам дали отговорът на загадката не е бил там.